X
    Категории: Колумбия

Едно обикновено колумбийско село

Еко хотелът, в който се състоя конференцията на АИЕСЕК се намира близо до едно от типичните колониални села, каквито са повече от 50% от малките населени места в Колумбия. Как са устроени?
Когато колонизаторите са дошли, първата им работа е била да построят църква, в центъра на селото. Все още това обикновенно е една от най-внушителните сгради там.

До църквата обикновенно има кръчма, а площада на който са разположени е изпълнен с цветя и типичните, символизиращи Колумбия, палми.

Площадът е център за социални контакти и за това е и едно от най-оживените места през деня.

Всяко селище, независимо колко е голямо, задължително има паметник на Симон Боливар. За незапознатите, Симон Боливар е най-значителната личност в кратката история на Латинска Америка. Роден в богато семейство, той отива да учи в Испания, където се жени, но жена му почива и той се връща в Америка. Таксите, робството и монополът в търговията стигат своята кулминация. По същото време Наполеон слага своя брат на трона на Испания, но колониите отказват да признаят новия монарх и една по една обявяват независимост. През 1812 година, Симон Боливар, станал герой на независимоста, печели много битки срещу испанските войски. Неговата мечта е да обедини цялата Южна Америка в една страна – Велика Колумбия (Gran Colombia). Това става след последната битка на 7 август, 1819, обявявайки независимост на целия регион.
След този период, Симон Боливар е избран за президент, но не успява да се справи с различните политически фракции в толкова голяма територия и скоро Велика Колумбия се разпада на днешните Венецуела, Еквадор и Колумбия. Героят на независимостта е изхвърлен от политиката и умира самотен, отхвърлен и безпаричен.
Другата промяна в териториалната цялост на страната става след гражданска война, от която САЩ се възползват и помагат на тогавашната провинция Панама да се откъсне през 1903 год.

Около площада се намират кметството, полицията, малки магазинчета, представителства на враждуващите гсм оператори. Интересно е да се отбележи, че поради планинския терен и цената, разпространеността на мобилните телефони е значително по-голяма от стационарните такива. Правителството е инвестирало много пари за да няма откъснато от комуникация място в страната.
На центъра обикновенно има сграда музей или театър, където е културния център на градчето.

Тези места съществуват някакси в безвремието. Старите игри от бабините години като „сапо“ все още се играят. Идеята на тази игра е от определено място да се хвърлят метални рингове, а целта е да се уцели дупка в кутията, която дава възможно най-много точки.

Шахът е на почит като редовно се организират турнири.

Културният център донякъде прилича на пенсионерските клубове, повечето от които в България отдавна са закрити.

В такова селище никъде не може да се срещне стреса на съвременния живот. По стар обичай хората ходят в центъра на улицата и се отместват пред колите само ако е абсолютно наложително.

Наблизо се намира и селското училище. Поради политиката в Колумбия за развитие на високите технологии, всяко училище е снабдено с компютърна зала с интернет, където децата могат да се обучават.

Тъй като се намираме в района на кафето, навсякъде наоколо бяхме заобгрдени с кафеени плантации.

Страхотния ми гид в околността, Мануел, ни заведе в една типична къща, близко до селото, в чийто двор се отглежда кафе. Хората бяха напълно непознати, но страшно се зарадваха, когато ги помолихме да разгледаме.

Невероятно любезни и гостоприемни, като разбраха, че бих желал да опитам домашните им мандарини, хората опънаха стълбата и от дървото набраха половин чувал мандарини, който ни подариха.

Следващата спирка от обиколката се получи при преминаването ни покрай едно игрище по „техо“ в селото.

Техо е стара местна игра, която се състои от пиене на бира и хрърляне на метално гюле.

Целта е да се улучат две листчета, пълни с избухлив прах (като нашите миниумки), поставени в глина на 20тина метра от човека. Местните владееха забележително това изкуство. Аз лично бих се замислил дали бих стоял на 1-2 метра от целта, а те имаха странно доверие в съотборниците си и го правиха.
Целта на играта е след хвърляне на металното гюле, да бъде оцелено листче то и то да избухне. Ако никой не постигне целта, се дава точка за най-близко попадение.

Цялото игрище е направено така, че да има възможно на най-близко разстояние удобна поставка за много бири. Всъщност останах с впечатлението, че бирите са значително по важни от гюлето.

Интересно нещо, което разказаха местните, беше това че общината била решила да закрие игрището, но хората веднага се събрали, направили подписка и в момента мястото принадлежи на националната организация по техо. Гражданско общество…
Отново всички бяха страшно отзивчиви и ни отстъпиха една писта да се посмеят над нашите способности да играем техо. Всъщност аз веднъж почти оцелих мястото с глината, което си е постижение 🙂

Последната забележителност на селото, с която се гордее, е гробището, признато преди двадесетина години като национален културен паметник.

Поради нарастващата липса на гробни места, католическата църква си затваря очите и е приела като нормално кремацията на телата на мъртвите. За това и повечето гробове се намират във вертикално положение.

Мястото е много добре поддържано, със зелените и подрязани поляни и могили.

След конференцията се отправихме към Парка на Кафето…