close
PB118823-carp-island

Продължаваме с перипетиите насред Тихия Океан (част 1)

Събудихме се на зазоряване от шума на местната фауна – няколко кокошки и петли, скитащи безпризорни около нашето бунгало в Пелелиу, Палау. Стаята ни, обзаведена семпло с легло, маса и шумен вентилатор, беше разхвърляна. Извършвах сложна процедура по сортиране на необходимото за къмпингуване на самотен остров в Тихия Океан. Очакваше ни дълъг и изпълнен с изненади ден.

Напълних сгъваемата туба за 15 литра вода, купена от магазин в България. Опаковахме палатката, спалните матраци и хамака в един голям найлонов чувал. Храната, посудата, и газовия котлон в друг. Фотоапарати, фенери, дрехи и телефони – в трети. Залепихме внимателно отворите им с тиксо, за да ги направим непромокаеми. Както се оказа малко по-късно, водоустойчивостта проработи само за няколко часа.

Планът

След допитване до местен мъж, който изглеждаше най-запознат с местността наоколо, определихме крайната дестинация – Залива на Костенурката (The turle cove) на около 7 километра от пристанището, на което се намирахме. От него ни делеше един продълговат остров, с непроизносимото име Нджерумикаол, който трябваше да заобиколим. Центърът на този остров е прорязан от воден канал, използван за минаване на пряко. Поради спадащото при отлив ниво на водата, краткият път беше вече недостъпен. Щяхме да заобиколим острова покрай западния му бряг.

Водата беше спокойна, вятър нямаше, слънцето беше още ниско и нежно напичаше нашите несвикнали с горещината тела. В 8:10 часа, натоварили целия багаж сякаш се стягаме за околосветско пътешествие, направихме първото си гребване към целта. Денят беше пред нас и въобще не бързахме.

пристанище Пелелиу, Палау
пристанище Пелелиу, Палау

Първото акостиране

След около двадесет минути достигнахме и първия плаж на острова Нджерумикаол. Аз, като един опитен мореплавател, реших да почета старата морска традиция – слязох от каяка, за да целуна сушата. След няколко снимки реших да продължим нататък, докато е още хладно. Каяците ни бяха заобиколени от плитчина, обрасла с водорасли. С малко усилие, побутвайки дъното с гребла, успяхме да стигнем до по-дълбокото.

плаж в резервата Нджерумекаол, Палау
плаж в резервата Нджерумекаол, Палау

Плавахме успоредно на брега и се наслаждавахме на многобройните рибки наоколо. Морското дъно беше осеяно с цветни корали, които биха стрували благосъстояние по магазините за морска акваристика в Европа. Впечатление правиха многобройните сини петънца по океанското дъно. Най-често това бяха морски звезди или големи миди.

Нещо събуди притеснението ни. Кораловото дъно беше изключително остро, което можеше да повреди чисто новите каяци, а те все по-често се опираха в него. Дълбочината на водата около нас постоянно се променяше. В началото на повърхността се виждаха само няколко стръка морска трева, но вече се показваха и скали. Ставахме свидетели на океанския отлив, който по моята таблица трябваше да дойде един час по-късно. Като човек, живеещ в континентална Европа, си нямах представа, че океанът наоколо може да пресъхне.

Почивка по време на отлив

От едната ни страна на около сто метра се намираха бреговете на острова. От другата беше безкрайната шир, където кораловите плитчини свършваха, а дъното се спуска отвесно като в пропаст, способна да погълне многоетажна сграда. Там се и разбиваха вълните, носени от лекия полъх, идващ от безкрайността. Трябваше да вземем решение – или да спрем, докато дойде следващия прилив, или да поемем към океана. След още 5 минути гребане природата реши вместо нас – стигането до по-дълбокото щеше да ни коства значително повече усилия. Когато остана само педя вода под каяка, слязох от каяка и започнах да го дърпам с въже като упорито куче на каишка. Благодарение на водните обувки, които бях нахлузил, краката ми не се надраха от режещите корали. Зад мен бавно вървеше Люси, обмисляйки всяка своя крачка.

отлив в Тихия Океан
отлив в Тихия Океан

Бе едва 10:30, а според моите изчисления приливът щеше да дойде след цяла вечност. Имахме поне два часа да прекараме в разузнаване на този необитаем остров. След кратка почивка завързахме каяците за клоните на близкото дърво и тръгнахме на разузнаване.

На разузнаване

Брегът на този остров се оказан осеян от бутилки, единични чехли, найлонови чували и торбички. Малко по-надолу по брега се намираше плаж, който щеше да бъде уникално красив, ако не бяха множеството боклуци по него. Човек си мисли, че като се намира в средата на Тихия океан, далеч от цивилизацията, местните плажове биха били чисти. Това обаче е далече от истината. Океанските течения са способни да изхвърлят всякакви леки отпадъци на хиляди километри разстояние. Местните рибари често допринасят за замърсяването.

Ходейки по плажа, забелязахме и разпадащ се навес, който се ползваше от време на време. Пред него беше опънат мрежест хамак. Свихме навътре в острова, където гората беше почти непроходима, а пейзажът – еднотипен. Въпреки, че бяхме навлезли само стотина метра, вече се объркахме откъде сме минали. Растителността бе толкова гъста, че ако не беше шумът от морето, можеше и да се загубим докато търсим пътя обратно.

колиба на необитаем остров
колиба на необитаем остров

Върнахме се до каяците и поставих пръчка в пясъка, за да сравнявам покачването на морското равнище. Накъдето и да погледна се виждаше само морска трева, камъни и корали. Перфектното време за кафе пауза. Запалихме котлончето, за да стоплим вода. Пясъкът под нас беше като жив – навсякъде щъкаха малки и не толкова малки раци. Някои от тях отиваха към водата, други към брега, а нашите стъпки внасяха допълнително хаос в тяхното движение. Имаше и няколко рака, които реших да заобикалям. Видът с огромни щипки ми бяха най-страшни, а и най-пъргаво пълзяха чрез многобройните си крака. За тях нямаше проблем да се катерят по отвесни скали или да висят надолу с главата.

водата изчезва в Тихия Океан
водата изчезва в Тихия Океан

Отплаването

Два часа след акостирането ни приливът вече беше достатъчен, за да продължим нашия път. Спуснахме се към дълбокото, където пристъргванията в скалите се случваха по-нарядко. След малко преминахме и последния бряг на острова Нджерумикаол и се отправихме през морската шир към нашата дестинация – острова, на който трябваше да нощуваме и който беше толкова малък, че няма поставено име в Google Maps.

За наше нещастие обаче неусетно вече беше станало пладне. Без прикритието на растителността от острова, обедното слънце ни изпичаше бавно. Разстоянието, което трябваше да преодолеем сякаш нямаше край. Ляво на борд, на запад, се виждаше как се разбиват океанските вълни в кораловите плитчини. А още по-лошо беше, че за да стигнем напряко до мястото за къмпингуване – Залива на Костенурката, трябваше да преминем през точно тези вълни.

След цяла вечност гребане не бяхме стигнали и средата на разстоянието между островите. Вълните се усилваха и достигаха застрашителна височина, докато ни удряха странично, разклащайки опасно каяците. Все повече приближавахме мястото, където се образуваха най-високите от тях. Люси започна да се разстройва, а аз вече бях уплашен, че няма да успеем да преминем това препятствие без да корабокрушираме. Наоколо нямаше абсолютно никой, способен да ни хвърли пояс. Нито една лодка не се виждаше на хоризонта, въпреки че пред нас се намираше едно от най-известните места за дайвинг в Палау. Бяхме сами, което не се случва често в днешното модерно ежедневие.

по средата между островите
по средата между островите

Корабокрушение? Или как да се спасим от вълните

Слънцето продължаваше да пече като във фурна. От време на време някое малко облаче препречваше лъчите му, за да ни осигури момент спокойствие и хлад. Наложих мокра хавлиена кърпа върху раменете си, за да отнема от топлината им. Поредната вълна дойде. Каякът се разлюля. Още една. И след това още една. Докато вързвах каяка на Люси за моя, една от вълните ме накара да загубя равновесие и топнах в морето. Беше плитко, водата стигаше едва до гърдите ми. Това обаче не помогна раницата върху гърба ми да остане суха. А в нея държах фотоапарат и куп батерии. Ядосах се допълнително на създалата се ситуация. Двамата с Люси се чувствахме безпомощни и единствения вариант, който виждахме, беше промяна в курса – вместо директно към Залива на Костенурката щяхме да се опитаме да подходим от северната страна на острова, където би следвало морето да е по-спокойно.

Завихме надясно. Зад нас останаха гребените на вълните, разбиващи се в бяла пяна. Помислих си колко доволни биха били сърфистите на това място, докато нашите желания са точно противоположни – да удържим багажа си сух. С всеки изминал метър чувахме вълните все по-слабо.

Плажът – дълго очакваната почивка

След около едно изгаряне с крем 10 фактор време стигнахме до единствения плаж на острова, който изглеждаше пригоден за почивка. Представляваше една къса пясъчна ивица, която ни зовеше отдалече. Всички останали брегове на острова бяха отвесни скали, обрасли с непроходима растителност и шубраци. Изтощен, измъкнах двата каяка на брега и ги завързах за близкото дърво. След цялото напрежение, легнахме за 10 минути, отпивайки големи глътки вода от голямата туба.

акостирали на плажа
акостирали на плажа

Неусетно бяхме и изгладнели. Поставих газовия котлон, за да “сготвим” лиофилизираната храна, която носих чак от България. Въпреки всичките усилия против намокряне, багажът в найлоновите чували беше влажен. Очевидно се е получила кондензация на влага, по-голяма и от най-смелите ми представи сутринта. Вече си припомнях как е невъзможно да се изсушат дрехи на влажен климат.

Пиратската бърлога

Докато водата завираше, остана време и да разгледам наоколо. Плажът, макар и малък, беше като от туристическа картичка. Седяхме под сянката на дебело дърво, а навсякъде наоколо бяхме заобиколени от вода с тюркоазени оттенъци. Малко по-надолу беше паднала голяма скала, обособяваща кътче за тоалетна. Заобикаляйки я, няколко големи рака изтичаха пред краката ми и се шмугнаха в цепнатините. Напред пясъкът попадаше под морското ниво. След още няколко крачки се стъписах от видяното. Малко над главата ми се намираше пещера, издълбана във варовиковите скали. Тя беше достатъчно голяма, за да ми заприличаше на пиратска бърлога. В единия и край имаше въже, а до него и прът, служещ за стълба. На пода и имаше следи от наскоро запалван огън, а около огнището бяха разхвърляни боклуци и дървета. Почувствах се досущ като Робинзон Крузо, чудещ се дали се е натъкнал на пирати или човекоядци.

пиратската пещера
пиратската пещера

Изтичах обратно с новината за откритието, но Люси не беше много въодушевена – още едно нещо, за което да се притеснява. Храната обаче възвърна силите и и тя започна да проявява оптимизъм в мирогледа си.

лиофилизирана храна
лиофилизирана храна

Буря в рая

Наблизо удари гръм, а скоро и се изсипа типичния за тропиците дъжд. Скрити под навеса, получен от скалата над нас, се наслаждавахме на ромоленето на капките. Вода трополеше и до нас, процеждайки се през варовиковите скали. Това ми напомни да проверя водните ни резерви. Бях изчислил, че бутилка от минерална вода и 15 литрова туба ще ни стигне за 2 дена. Към момента обаче беше останала вода на дъното на тубата – недостатъчно за вечеря, закуска и гребане под слънце целия следващ ден. Трябваше да налеем отнякъде допълнително или рискувахме мъчение в жажда. Според картата на телефона ми на съседния остров се намираше луксозен туристически комплекс, от който можехме да се възползваме.

буря в рая
буря в рая

А без вода накъде?

Дъждът спря. Вече беше към 4:30 следобед. Събрахме багажа и отплавахме на мисия да напълним тубата. Гребането беше леко като този път се наслаждавахме на слънцето зад гърба ни. Наоколо не видяхме други плажове, подходящи за почивка или нощуване, но забелязах как огромен според сателитните снимки в Google плаж е изчезнал под прилива от над 1 метър.

Преминахме протока между двата острова и достигнахме острова Карп. В далечината се виждаше хотелския кей. На него се виждаха хора внимателно фотографиращи ято накацали птици. Между палмите по брега вече се прокрадваше и гледка към луксозните бунгала. На брега бяха поставени няколко шезлонга, а на клоните на едно дърво висеше люлка. Стори ни се изключително спокойно място, носещо душевен мир дори и в нашите клатушкащи се каяци.

Акостирахме на брега до кея и след малко лутане намерихме ресторанта на комплекса. Персоналът вътре ни гледаше като корабокруширали диваци. Докато те бяха облечени в спретнати униформи, ние изглеждахме страшно дрипави – нахлузили мокри тениски и къси гащи, от които капеше вода. Изгорели от слънцето с петна от крем по лицето, с крака, целите покрити с пясък, лепкащи от солената вода. Все пак въпреки външния ни вид бяха добри и ни разрешиха да налеем тубата с пречистена вода от диспенсъра за гости.

след тропическата буря
след тропическата буря

Островно разочарование

Уморена, Люси се надяваше да ни позволят да разпънем палатките и да пренощуваме в някое ъгълче от курорта. Не можеше, или по-скоро не искаше, да си представи обратното плаване от поне още час до другия остров. Аз бях скептично настроен и я оставих тя да се черви като пита за разрешение. След като служителите в ресторанта очаквано отказаха, лицето и се промени. Тя моментално намрази всичко в този комплекс. Не искаше да разгледа нито опънатите хамаци между палмите, нито шезлонгите по плажа. Заредена с енергия, която идва когато се ядосаш на някого, се качи на каяка си и започна да гребе към Залива на Костенурката.

Този път решихме да заобиколим острова без име откъм северната му страна. Бяха ни уверили, че морето е по-спокойно там. Слънцето вече залязваше и се виждаше, че непрогледната тъмнина не иска да ни изчака да се наплаваме. Аз бях уверен, че ще стигнем до Залива на Костенурката. От там бихме имали и най-добрата гледка към огненочервените залези, така типични за островите в Тихия Океан. Колкото повече приближавахме целта обаче, толкова повече вълните напираха да ни залеят. Каяците отново се залюляваха заплашително. Обтегнати от случилото се през целия ден, нервите на Люси не издържаха и за всеобщото спокойствие реших да се върнем на плажа, на който почивахме по-рано.

Краят на един уморителен ден

Пристигнахме там достатъчно рано да видим къде си опъваме палатката. Надухме дюшеците и капнали от умора, зачакахме нощта да отмине. Все още не можехме и да предположим какво ни очаква на следващия ден.

Следва продължение…

Tags : каяциокеанияпалаупелеиутихи океан
Петко

Авторът Петко

Преди 12 години за първи път имах възможност да посетя чужда държава. От тогава имам една мечта... Да посетя всички континенти. Направих го, но желанието ми да пътувам не намаля. Покрай него искам да помогна на колкото се може повече българи да се докоснат до очарованието на чуждите култури - пътувайки самоорганизирано или четейки моите разкази. Последвайте ме!

Споделете това!

Ако ви е харесало, моля споделете с приятели!