X
    Категории: Австралия и ОкеанияПалау

Палау – а когато океанът изчезне?

Как завършва приключението от част 1 и част 2

Извън палатката вече беше тъмно, а ние бяхме единствените хора на целия остров по средата на Тихия океан. В тропиците нощта идва бързо. В един момент се наслаждаваш на слънцето, а в следващия вече не може да откриеш тоалетното храстче. Чувствах умората от изминалия ден, сякаш слон е седнал отгоре ми. Може би точно заради това сънят не идваше. В палатката беше задушно, въпреки че бях заврял носа си до край, през който се процеждаше морския бриз. Люси до мен се въртеше тревожно и не можеше да заспи. За първи път спеше на палатка и всеки шум навън я плашеше. Ами ако някой пират акостира през нощта? А ако ни залее прилива? Което между другото си беше реална опасност.

Поради отминаващото пълнолуние нощните приливи бяха изключително високи, а ние се намирахме на прекалено малко крачки от морето, за да спим спокойно. Притиснати отзад от отвесна скала. Според графика, който имах на телефона, приливът щеше да мине пика си след цяла вечност, а дотогава с всеки изминал миг шумът на вълните се усилваше. За да успокоя Люси, а и себе си, реших да наглеждам често докъде е стигнало морето.

палатка на плажа

Така премина престоят ни – в потене, очакване на следващия повей разхлаждащ вятър, гонене на шумящите около палатката раци и измерване на височината на вълните.Дали от умора или най-после се успокоихме, накрая и двамата успяхме да се унесем.

Сутринта

На зазоряване телефонът иззвъня. Показахме глави през входа и ни посрещна гледка, наподобяваща на екзотичните картички – тюркоазеносиня вода, огледнално море без повей вятър, отразяващо облаците в небето и цял остров само за нас. Нямаше и следи от вълните, които плискаха бреговете цяла нощ. Отново се възползвах от газовия котлон, врялата вода заклокочи след няколко минути и се отпуснахме на чаша кафе, извайвайки плана за деня. Все пак натрупали вече морски опит, какво още можеше да ни сполети? Какво ли..

Още преди чашите да изстинат заръмя дъжд, който се усили толкова, че да не виждаме съседния остров. Стегнахме експедитивно багажа и нетърпеливо изчакахме облака да отмине. Притесняваше ни бързо наближаващият отлив и макар да имахме цяла сутрин до него, решихме да не рискуваме и да тръгнем рано. Времето беше облачно, щадящо изгорелите ни лица.

Отплаването

Решихме да се пробваме да минем по краткия път, пресичащ съседния остров. Предния ден този план се оказа неуспешен, но защо да не опитаме пак? Загребахме усърдно натам. Под нас се простираше почти единствено пясък и малки рибки. Никаква растителност или корали. Липсата на флора трябваше да ни послужи като предупреждение. Тревожно започнах да наблюдавам как водата под нас отново изчезва бавно. Преполовили пътя, ние плавахме на не повече от две педи дълбочина. Започнахме да търсим каналите, по които водата се оттичаше, за да се пуснем по тях, зарязвайки краткия път като идея. Въпреки всички предприети мерки обаче скоро пак се чу ужасяващият звук – скрръъъц. След малко отново, по-късо – скръц. Каяците заораваха пясъчното дъно. А липсата на растения под нас означаваше, че скоро всичко щеше да се превърне в пустиня. Затова не виждахме и никакви лодки наоколо. Не можех да повярвам, че това ни се случва отново.

Отново заседнали

След като стана невъзможно да се гребе, слязохме от каяците и започнахме да джапаме в плитчината. Водата едва стигаше до кокалчета на глезена. Вече плаването се беше превърнало в състезание – колко най-далече ще стигнем, преди водата съвсем да изчезне. И двамата с по-едно въже в ръка дърпахме всеки своя каяк – досущ като упорито куче, опитващо се да се отскубне от каишката. Пред нас се показа по-тъмното очертание на река, образувала се от напускащата ни вода. Успяхме да се пуснем по нея, но щастието ни приключи прекалено бързо. Бяхме изправени пред пясъчната пустота, осеяна с малки гьолчета, колкото да ни напомнят, че това някога е било океанско дъно. А всичко изглеждаше толкова перфектно преди само няколко мига.

Отворих телефона да изследвам района от сателитните снимки на Гугл. Там не ме очакваше приятна новина. Пясъчната ивица блокираше пътя ни и продължаваше километри. По план океанът щеше да се върне чак следобед, когато отплаваше и нашата лодка от пристана на Пелелиу. Единственият път бе да пренесем каяците до другата страна на плитчината.

Перипетии по океанското дъно

И все пак тези каяци бяха нови, а дъното беше осеяно с остри камъчета. Притесняваше ме да не ги надраскаме непоправимо. Първата ми идея беше да ги пренесем на ръце. Имахме цялото време на света все пак. Аз хванах каяк отзад, Люси отпред, и така едва крачейки продължихме, докато не можеше повече да го държим. След това се връщахме за втория, използвайки пътя на обратно за почивка. Тази техниката обаче се оказа изключително уморителна и след няколко дължини вече се отчаях. И дръжките на каяка не бяха направени за продължително носене.

Изглежда обаче бях подценил упоритостта на Люси. Тя не загуби дух и постоянно измисляше нови варианти да вървим към целта въпреки умората. Иновацията в процеса, въведена от нея, беше аз да дърпам въжето, а тя да бута отзад каяка. Започнахме да напредваме малко по-бързо. В почивките се разходих няколко пъти до близкото островче. За наше голямо щастие времето беше предимно облачно, дори леко ръмеше, и не трябваше да се борим с жегата. Ако беше слънчево, както предния ден, двамата щяхме да се откажем и да седнем да чакаме прилива. Още една почивка, и издърпахме единия каяк. После обратно за другия.

 

Надеждата

След цяла вечност дърпане в далечината се забелязаха по-големи и дълбоки локви. Отидох на разузнаване и о, какво да видя? Вече се виждаха водорасли по дъното. Между тях се показваше и по някоя друга гнусна морска краставица. Морските краставици са безгръбначни, които доста наподобяват по големина и по цвят нещо, оставено с много мъки в тоалетната. За щастие са безопасни като ги настъпиш. Изтичах до Люси с радостната вест и зареден с нови сили, успях да издърпам първия каяк до водата. По прорязаните каналчета в дъното почти се плаваше. Вече ободрен от успеха се върнах и за втория каяк. Тъй като нея я беше гнус от съществата, скрити под водораслите, я накарах да се качи на единия каяк, хванах двете въжета под ръце и спрях да дърпам чак, когато водата беше стигнала до кръста ми.

С леки засядания и определено развеселени, с Люси вече можеше да поемем напред към пристанището на Пелелиу по желания начин – гребейки, вместо носейки на гръб тежките пластмасови корита.
В далечината, на брега до пристанището, се очертаваха хора. Покрай нас премина ферибот. Вече отпуснати от напрежението можеше да се насладим на последните минути плаване на собствен ход. До идването на лодката, която щеше да ни отведе обратно към столицата на Палау, Корор, оставаха няколко часа. Стигнахме лесно до брега на бунгалото. Всичко ме болеше, а беше и трудно за вярване колко отдавна в миналото ми се струваше отплаването. При нормални обстоятелства толкова премеждия ми се натрупват за месеци, а всъщност в Палау бяхме от 3 дена.

На пристанището

След като извлякохме каяците на брега, единствената ми мисъл беше да си купя Сникерс и да изпия една студена бира с него. Чак след това успях да почувствам отново жизнен. Малко след нас, на същото място, акостираха двама поляци, преминали цялото разстояние между Корор и Пелелиу за 7 дена – около 35 километра. С останалите в мен сили успях да ги разпитам за тяхното приключение. Макар и на тях да не им е било лесно, техните каяци бяха много по-добре пригодени за дълги преходи. Имаха сухи отделения за багажа, както и ламинирана карта на целия регион, заедно с точно описание на приливите и отливите.

Всичко беше осигурено от компанията, която аз изключих първоначално като скъпа заради транспортните разходи. Вместо да ползват безбожния трансфер с частна лодка за 600$, те щяха да се върнах с държавния ферибот за една десета от цената. Изглежда увереността, че съм проверил предварително всички варианти, ме е подвела. Но в моя защита Палау е едно от най-трудните места, за които може да се намери информация в Интернет. И все пак не съжалявах за избора си. За 2 дена преминах през едно от най-трудните и предизвикателни изживявания в живота си, което ми вдъхна повече увереност за справяне в непредвидени ситуации.

Прибирайки се към Корор, с Люси се спогодихме да се отдадем на поне един ден заслужен мързел, докато се възстановим физически и психически. А после пак на път…