Приключения

Как завършва приключението от част 1 и част 2

Извън палатката вече беше тъмно, а ние бяхме единствените хора на целия остров по средата на Тихия океан. В тропиците нощта идва бързо. В един момент се наслаждаваш на слънцето, а в следващия вече не може да откриеш тоалетното храстче. Чувствах умората от изминалия ден, сякаш слон е седнал отгоре ми. Може би точно заради това сънят не идваше. В палатката беше задушно, въпреки че бях заврял носа си до край, през който се процеждаше морския бриз. Люси до мен се въртеше тревожно и не можеше да заспи. За първи път спеше на палатка и всеки шум навън я плашеше. Ами ако някой пират акостира през нощта? А ако ни залее прилива? Което между другото си беше реална опасност.

Поради отминаващото пълнолуние нощните приливи бяха изключително високи, а ние се намирахме на прекалено малко крачки от морето, за да спим спокойно. Притиснати отзад от отвесна скала. Според графика, който имах на телефона, приливът щеше да мине пика си след цяла вечност, а дотогава с всеки изминал миг шумът на вълните се усилваше. За да успокоя Люси, а и себе си, реших да наглеждам често докъде е стигнало морето.

Така премина престоят ни – в потене, очакване на следващия повей разхлаждащ вятър, гонене на шумящите около палатката раци и измерване на височината на вълните.Дали от умора или най-после се успокоихме, накрая и двамата успяхме да се унесем.

Сутринта

На зазоряване телефонът иззвъня. Показахме глави през входа и ни посрещна гледка, наподобяваща на екзотичните картички – тюркоазеносиня вода, огледнално море без повей вятър, отразяващо облаците в небето и цял остров само за нас. Нямаше и следи от вълните, които плискаха бреговете цяла нощ. Отново се възползвах от газовия котлон, врялата вода заклокочи след няколко минути и се отпуснахме на чаша кафе, извайвайки плана за деня. Все пак натрупали вече морски опит, какво още можеше да ни сполети? Какво ли..

Още преди чашите да изстинат заръмя дъжд, който се усили толкова, че да не виждаме съседния остров. Стегнахме експедитивно багажа и нетърпеливо изчакахме облака да отмине. Притесняваше ни бързо наближаващият отлив и макар да имахме цяла сутрин до него, решихме да не рискуваме и да тръгнем рано. Времето беше облачно, щадящо изгорелите ни лица.

Отплаването

Решихме да се пробваме да минем по краткия път, пресичащ съседния остров. Предния ден този план се оказа неуспешен, но защо да не опитаме пак? Загребахме усърдно натам. Под нас се простираше почти единствено пясък и малки рибки. Никаква растителност или корали. Липсата на флора трябваше да ни послужи като предупреждение. Тревожно започнах да наблюдавам как водата под нас отново изчезва бавно. Преполовили пътя, ние плавахме на не повече от две педи дълбочина. Започнахме да търсим каналите, по които водата се оттичаше, за да се пуснем по тях, зарязвайки краткия път като идея. Въпреки всички предприети мерки обаче скоро пак се чу ужасяващият звук – скрръъъц. След малко отново, по-късо – скръц. Каяците заораваха пясъчното дъно. А липсата на растения под нас означаваше, че скоро всичко щеше да се превърне в пустиня. Затова не виждахме и никакви лодки наоколо. Не можех да повярвам, че това ни се случва отново.

Отново заседнали

След като стана невъзможно да се гребе, слязохме от каяците и започнахме да джапаме в плитчината. Водата едва стигаше до кокалчета на глезена. Вече плаването се беше превърнало в състезание – колко най-далече ще стигнем, преди водата съвсем да изчезне. И двамата с по-едно въже в ръка дърпахме всеки своя каяк – досущ като упорито куче, опитващо се да се отскубне от каишката. Пред нас се показа по-тъмното очертание на река, образувала се от напускащата ни вода. Успяхме да се пуснем по нея, но щастието ни приключи прекалено бързо. Бяхме изправени пред пясъчната пустота, осеяна с малки гьолчета, колкото да ни напомнят, че това някога е било океанско дъно. А всичко изглеждаше толкова перфектно преди само няколко мига.

Отворих телефона да изследвам района от сателитните снимки на Гугл. Там не ме очакваше приятна новина. Пясъчната ивица блокираше пътя ни и продължаваше километри. По план океанът щеше да се върне чак следобед, когато отплаваше и нашата лодка от пристана на Пелелиу. Единственият път бе да пренесем каяците до другата страна на плитчината.

Перипетии по океанското дъно

И все пак тези каяци бяха нови, а дъното беше осеяно с остри камъчета. Притесняваше ме да не ги надраскаме непоправимо. Първата ми идея беше да ги пренесем на ръце. Имахме цялото време на света все пак. Аз хванах каяк отзад, Люси отпред, и така едва крачейки продължихме, докато не можеше повече да го държим. След това се връщахме за втория, използвайки пътя на обратно за почивка. Тази техниката обаче се оказа изключително уморителна и след няколко дължини вече се отчаях. И дръжките на каяка не бяха направени за продължително носене.

Изглежда обаче бях подценил упоритостта на Люси. Тя не загуби дух и постоянно измисляше нови варианти да вървим към целта въпреки умората. Иновацията в процеса, въведена от нея, беше аз да дърпам въжето, а тя да бута отзад каяка. Започнахме да напредваме малко по-бързо. В почивките се разходих няколко пъти до близкото островче. За наше голямо щастие времето беше предимно облачно, дори леко ръмеше, и не трябваше да се борим с жегата. Ако беше слънчево, както предния ден, двамата щяхме да се откажем и да седнем да чакаме прилива. Още една почивка, и издърпахме единия каяк. После обратно за другия.

Надеждата

След цяла вечност дърпане в далечината се забелязаха по-големи и дълбоки локви. Отидох на разузнаване и о, какво да видя? Вече се виждаха водорасли по дъното. Между тях се показваше и по някоя друга гнусна морска краставица. Морските краставици са безгръбначни, които доста наподобяват по големина и по цвят нещо, оставено с много мъки в тоалетната. За щастие са безопасни като ги настъпиш. Изтичах до Люси с радостната вест и зареден с нови сили, успях да издърпам първия каяк до водата. По прорязаните каналчета в дъното почти се плаваше. Вече ободрен от успеха се върнах и за втория каяк. Тъй като нея я беше гнус от съществата, скрити под водораслите, я накарах да се качи на единия каяк, хванах двете въжета под ръце и спрях да дърпам чак, когато водата беше стигнала до кръста ми.

С леки засядания и определено развеселени, с Люси вече можеше да поемем напред към пристанището на Пелелиу по желания начин – гребейки, вместо носейки на гръб тежките пластмасови корита.
В далечината, на брега до пристанището, се очертаваха хора. Покрай нас премина ферибот. Вече отпуснати от напрежението можеше да се насладим на последните минути плаване на собствен ход. До идването на лодката, която щеше да ни отведе обратно към столицата на Палау, Корор, оставаха няколко часа. Стигнахме лесно до брега на бунгалото. Всичко ме болеше, а беше и трудно за вярване колко отдавна в миналото ми се струваше отплаването. При нормални обстоятелства толкова премеждия ми се натрупват за месеци, а всъщност в Палау бяхме от 3 дена.

На пристанището

След като извлякохме каяците на брега, единствената ми мисъл беше да си купя Сникерс и да изпия една студена бира с него. Чак след това успях да почувствам отново жизнен. Малко след нас, на същото място, акостираха двама поляци, преминали цялото разстояние между Корор и Пелелиу за 7 дена – около 35 километра. С останалите в мен сили успях да ги разпитам за тяхното приключение. Макар и на тях да не им е било лесно, техните каяци бяха много по-добре пригодени за дълги преходи. Имаха сухи отделения за багажа, както и ламинирана карта на целия регион, заедно с точно описание на приливите и отливите.

Всичко беше осигурено от компанията, която аз изключих първоначално като скъпа заради транспортните разходи. Вместо да ползват безбожния трансфер с частна лодка за 600$, те щяха да се върнах с държавния ферибот за една десета от цената. Изглежда увереността, че съм проверил предварително всички варианти, ме е подвела. Но в моя защита Палау е едно от най-трудните места, за които може да се намери информация в Интернет. И все пак не съжалявах за избора си. За 2 дена преминах през едно от най-трудните и предизвикателни изживявания в живота си, което ми вдъхна повече увереност за справяне в непредвидени ситуации.

Прибирайки се към Корор, с Люси се спогодихме да се отдадем на поне един ден заслужен мързел, докато се възстановим физически и психически. А после пак на път…

Продължаваме с перипетиите насред Тихия Океан (част 1)

Събудихме се на зазоряване от шума на местната фауна – няколко кокошки и петли, скитащи безпризорни около нашето бунгало в Пелелиу, Палау. Стаята ни, обзаведена семпло с легло, маса и шумен вентилатор, беше разхвърляна. Извършвах сложна процедура по сортиране на необходимото за къмпингуване на самотен остров в Тихия Океан. Очакваше ни дълъг и изпълнен с изненади ден.

Напълних сгъваемата туба за 15 литра вода, купена от магазин в България. Опаковахме палатката, спалните матраци и хамака в един голям найлонов чувал. Храната, посудата, и газовия котлон в друг. Фотоапарати, фенери, дрехи и телефони – в трети. Залепихме внимателно отворите им с тиксо, за да ги направим непромокаеми. Както се оказа малко по-късно, водоустойчивостта проработи само за няколко часа.

Планът

След допитване до местен мъж, който изглеждаше най-запознат с местността наоколо, определихме крайната дестинация – Залива на Костенурката (The turle cove) на около 7 километра от пристанището, на което се намирахме. От него ни делеше един продълговат остров, с непроизносимото име Нджерумикаол, който трябваше да заобиколим. Центърът на този остров е прорязан от воден канал, използван за минаване на пряко. Поради спадащото при отлив ниво на водата, краткият път беше вече недостъпен. Щяхме да заобиколим острова покрай западния му бряг.

Водата беше спокойна, вятър нямаше, слънцето беше още ниско и нежно напичаше нашите несвикнали с горещината тела. В 8:10 часа, натоварили целия багаж сякаш се стягаме за околосветско пътешествие, направихме първото си гребване към целта. Денят беше пред нас и въобще не бързахме.

Първото акостиране

След около двадесет минути достигнахме и първия плаж на острова Нджерумикаол. Аз, като един опитен мореплавател, реших да почета старата морска традиция – слязох от каяка, за да целуна сушата. След няколко снимки реших да продължим нататък, докато е още хладно. Каяците ни бяха заобиколени от плитчина, обрасла с водорасли. С малко усилие, побутвайки дъното с гребла, успяхме да стигнем до по-дълбокото.

Плавахме успоредно на брега и се наслаждавахме на многобройните рибки наоколо. Морското дъно беше осеяно с цветни корали, които биха стрували благосъстояние по магазините за морска акваристика в Европа. Впечатление правиха многобройните сини петънца по океанското дъно. Най-често това бяха морски звезди или големи миди.

Нещо събуди притеснението ни. Кораловото дъно беше изключително остро, което можеше да повреди чисто новите каяци, а те все по-често се опираха в него. Дълбочината на водата около нас постоянно се променяше. В началото на повърхността се виждаха само няколко стръка морска трева, но вече се показваха и скали. Ставахме свидетели на океанския отлив, който по моята таблица трябваше да дойде един час по-късно. Като човек, живеещ в континентална Европа, си нямах представа, че океанът наоколо може да пресъхне.

Почивка по време на отлив

От едната ни страна на около сто метра се намираха бреговете на острова. От другата беше безкрайната шир, където кораловите плитчини свършваха, а дъното се спуска отвесно като в пропаст, способна да погълне многоетажна сграда. Там се и разбиваха вълните, носени от лекия полъх, идващ от безкрайността. Трябваше да вземем решение – или да спрем, докато дойде следващия прилив, или да поемем към океана. След още 5 минути гребане природата реши вместо нас – стигането до по-дълбокото щеше да ни коства значително повече усилия. Когато остана само педя вода под каяка, слязох от каяка и започнах да го дърпам с въже като упорито куче на каишка. Благодарение на водните обувки, които бях нахлузил, краката ми не се надраха от режещите корали. Зад мен бавно вървеше Люси, обмисляйки всяка своя крачка.

Бе едва 10:30, а според моите изчисления приливът щеше да дойде след цяла вечност. Имахме поне два часа да прекараме в разузнаване на този необитаем остров. След кратка почивка завързахме каяците за клоните на близкото дърво и тръгнахме на разузнаване.

На разузнаване

Брегът на този остров се оказан осеян от бутилки, единични чехли, найлонови чували и торбички. Малко по-надолу по брега се намираше плаж, който щеше да бъде уникално красив, ако не бяха множеството боклуци по него. Човек си мисли, че като се намира в средата на Тихия океан, далеч от цивилизацията, местните плажове биха били чисти. Това обаче е далече от истината. Океанските течения са способни да изхвърлят всякакви леки отпадъци на хиляди километри разстояние. Местните рибари често допринасят за замърсяването.

Ходейки по плажа, забелязахме и разпадащ се навес, който се ползваше от време на време. Пред него беше опънат мрежест хамак. Свихме навътре в острова, където гората беше почти непроходима, а пейзажът – еднотипен. Въпреки, че бяхме навлезли само стотина метра, вече се объркахме откъде сме минали. Растителността бе толкова гъста, че ако не беше шумът от морето, можеше и да се загубим докато търсим пътя обратно.

Върнахме се до каяците и поставих пръчка в пясъка, за да сравнявам покачването на морското равнище. Накъдето и да погледна се виждаше само морска трева, камъни и корали. Перфектното време за кафе пауза. Запалихме котлончето, за да стоплим вода. Пясъкът под нас беше като жив – навсякъде щъкаха малки и не толкова малки раци. Някои от тях отиваха към водата, други към брега, а нашите стъпки внасяха допълнително хаос в тяхното движение. Имаше и няколко рака, които реших да заобикалям. Видът с огромни щипки ми бяха най-страшни, а и най-пъргаво пълзяха чрез многобройните си крака. За тях нямаше проблем да се катерят по отвесни скали или да висят надолу с главата.

Отплаването

Два часа след акостирането ни приливът вече беше достатъчен, за да продължим нашия път. Спуснахме се към дълбокото, където пристъргванията в скалите се случваха по-нарядко. След малко преминахме и последния бряг на острова Нджерумикаол и се отправихме през морската шир към нашата дестинация – острова, на който трябваше да нощуваме и който беше толкова малък, че няма поставено име в Google Maps.

За наше нещастие обаче неусетно вече беше станало пладне. Без прикритието на растителността от острова, обедното слънце ни изпичаше бавно. Разстоянието, което трябваше да преодолеем сякаш нямаше край. Ляво на борд, на запад, се виждаше как се разбиват океанските вълни в кораловите плитчини. А още по-лошо беше, че за да стигнем напряко до мястото за къмпингуване – Залива на Костенурката, трябваше да преминем през точно тези вълни.

След цяла вечност гребане не бяхме стигнали и средата на разстоянието между островите. Вълните се усилваха и достигаха застрашителна височина, докато ни удряха странично, разклащайки опасно каяците. Все повече приближавахме мястото, където се образуваха най-високите от тях. Люси започна да се разстройва, а аз вече бях уплашен, че няма да успеем да преминем това препятствие без да корабокрушираме. Наоколо нямаше абсолютно никой, способен да ни хвърли пояс. Нито една лодка не се виждаше на хоризонта, въпреки че пред нас се намираше едно от най-известните места за дайвинг в Палау. Бяхме сами, което не се случва често в днешното модерно ежедневие.

Корабокрушение? Или как да се спасим от вълните

Слънцето продължаваше да пече като във фурна. От време на време някое малко облаче препречваше лъчите му, за да ни осигури момент спокойствие и хлад. Наложих мокра хавлиена кърпа върху раменете си, за да отнема от топлината им. Поредната вълна дойде. Каякът се разлюля. Още една. И след това още една. Докато вързвах каяка на Люси за моя, една от вълните ме накара да загубя равновесие и топнах в морето. Беше плитко, водата стигаше едва до гърдите ми. Това обаче не помогна раницата върху гърба ми да остане суха. А в нея държах фотоапарат и куп батерии. Ядосах се допълнително на създалата се ситуация. Двамата с Люси се чувствахме безпомощни и единствения вариант, който виждахме, беше промяна в курса – вместо директно към Залива на Костенурката щяхме да се опитаме да подходим от северната страна на острова, където би следвало морето да е по-спокойно.

Завихме надясно. Зад нас останаха гребените на вълните, разбиващи се в бяла пяна. Помислих си колко доволни биха били сърфистите на това място, докато нашите желания са точно противоположни – да удържим багажа си сух. С всеки изминал метър чувахме вълните все по-слабо.

Плажът – дълго очакваната почивка

След около едно изгаряне с крем 10 фактор време стигнахме до единствения плаж на острова, който изглеждаше пригоден за почивка. Представляваше една къса пясъчна ивица, която ни зовеше отдалече. Всички останали брегове на острова бяха отвесни скали, обрасли с непроходима растителност и шубраци. Изтощен, измъкнах двата каяка на брега и ги завързах за близкото дърво. След цялото напрежение, легнахме за 10 минути, отпивайки големи глътки вода от голямата туба.

Неусетно бяхме и изгладнели. Поставих газовия котлон, за да “сготвим” лиофилизираната храна, която носих чак от България. Въпреки всичките усилия против намокряне, багажът в найлоновите чували беше влажен. Очевидно се е получила кондензация на влага, по-голяма и от най-смелите ми представи сутринта. Вече си припомнях как е невъзможно да се изсушат дрехи на влажен климат.

Пиратската бърлога

Докато водата завираше, остана време и да разгледам наоколо. Плажът, макар и малък, беше като от туристическа картичка. Седяхме под сянката на дебело дърво, а навсякъде наоколо бяхме заобиколени от вода с тюркоазени оттенъци. Малко по-надолу беше паднала голяма скала, обособяваща кътче за тоалетна. Заобикаляйки я, няколко големи рака изтичаха пред краката ми и се шмугнаха в цепнатините. Напред пясъкът попадаше под морското ниво. След още няколко крачки се стъписах от видяното. Малко над главата ми се намираше пещера, издълбана във варовиковите скали. Тя беше достатъчно голяма, за да ми заприличаше на пиратска бърлога. В единия и край имаше въже, а до него и прът, служещ за стълба. На пода и имаше следи от наскоро запалван огън, а около огнището бяха разхвърляни боклуци и дървета. Почувствах се досущ като Робинзон Крузо, чудещ се дали се е натъкнал на пирати или човекоядци.

Изтичах обратно с новината за откритието, но Люси не беше много въодушевена – още едно нещо, за което да се притеснява. Храната обаче възвърна силите и и тя започна да проявява оптимизъм в мирогледа си.

Буря в рая

Наблизо удари гръм, а скоро и се изсипа типичния за тропиците дъжд. Скрити под навеса, получен от скалата над нас, се наслаждавахме на ромоленето на капките. Вода трополеше и до нас, процеждайки се през варовиковите скали. Това ми напомни да проверя водните ни резерви. Бях изчислил, че бутилка от минерална вода и 15 литрова туба ще ни стигне за 2 дена. Към момента обаче беше останала вода на дъното на тубата – недостатъчно за вечеря, закуска и гребане под слънце целия следващ ден. Трябваше да налеем отнякъде допълнително или рискувахме мъчение в жажда. Според картата на телефона ми на съседния остров се намираше луксозен туристически комплекс, от който можехме да се възползваме.

А без вода накъде?

Дъждът спря. Вече беше към 4:30 следобед. Събрахме багажа и отплавахме на мисия да напълним тубата. Гребането беше леко като този път се наслаждавахме на слънцето зад гърба ни. Наоколо не видяхме други плажове, подходящи за почивка или нощуване, но забелязах как огромен според сателитните снимки в Google плаж е изчезнал под прилива от над 1 метър.

Преминахме протока между двата острова и достигнахме острова Карп. В далечината се виждаше хотелския кей. На него се виждаха хора внимателно фотографиращи ято накацали птици. Между палмите по брега вече се прокрадваше и гледка към луксозните бунгала. На брега бяха поставени няколко шезлонга, а на клоните на едно дърво висеше люлка. Стори ни се изключително спокойно място, носещо душевен мир дори и в нашите клатушкащи се каяци.

Акостирахме на брега до кея и след малко лутане намерихме ресторанта на комплекса. Персоналът вътре ни гледаше като корабокруширали диваци. Докато те бяха облечени в спретнати униформи, ние изглеждахме страшно дрипави – нахлузили мокри тениски и къси гащи, от които капеше вода. Изгорели от слънцето с петна от крем по лицето, с крака, целите покрити с пясък, лепкащи от солената вода. Все пак въпреки външния ни вид бяха добри и ни разрешиха да налеем тубата с пречистена вода от диспенсъра за гости.

Островно разочарование

Уморена, Люси се надяваше да ни позволят да разпънем палатките и да пренощуваме в някое ъгълче от курорта. Не можеше, или по-скоро не искаше, да си представи обратното плаване от поне още час до другия остров. Аз бях скептично настроен и я оставих тя да се черви като пита за разрешение. След като служителите в ресторанта очаквано отказаха, лицето и се промени. Тя моментално намрази всичко в този комплекс. Не искаше да разгледа нито опънатите хамаци между палмите, нито шезлонгите по плажа. Заредена с енергия, която идва когато се ядосаш на някого, се качи на каяка си и започна да гребе към Залива на Костенурката.

Този път решихме да заобиколим острова без име откъм северната му страна. Бяха ни уверили, че морето е по-спокойно там. Слънцето вече залязваше и се виждаше, че непрогледната тъмнина не иска да ни изчака да се наплаваме. Аз бях уверен, че ще стигнем до Залива на Костенурката. От там бихме имали и най-добрата гледка към огненочервените залези, така типични за островите в Тихия Океан. Колкото повече приближавахме целта обаче, толкова повече вълните напираха да ни залеят. Каяците отново се залюляваха заплашително. Обтегнати от случилото се през целия ден, нервите на Люси не издържаха и за всеобщото спокойствие реших да се върнем на плажа, на който почивахме по-рано.

Краят на един уморителен ден

Пристигнахме там достатъчно рано да видим къде си опъваме палатката. Надухме дюшеците и капнали от умора, зачакахме нощта да отмине. Все още не можехме и да предположим какво ни очаква на следващия ден.

Следва продължение…

Как да не се подготвяте за отплаване с каяци в Тихия Океан

Животът на тропически остров – една отдавна бленувана загадка за човек като мен, прекарващ времето си на три-четири квадратни метра в споделен офис. Отдаде ми се възможност да купя билети за мен и приятелката ми Люси до островна държава, за която не подозирах, че съществува – Палау. Държава с почти постоянна температура от 28 градуса, една от най-добрите дестинации за гмуркане в света, но и държава, която не е особено популярна поради липсата на туристическа инфраструктура. Едно от нещата които му хрумна да правим за 2 седмици, е да се впуснем в  приключение с каяци между няколко от стотиците острови, нощувайки под палмовите дървета на плажовете, които намерим. Романтично звучи, нали?

Започнахме подготовката няколко месеца преди това – с едночасово лятно гребане с каяк на Панчарево. Стори ми се доста лесно и приятно след като безпроблемно успяхме да обиколим язовира неколкократно. Започнах и да чета историите на хора, които са каякували по тези места, някои от тях без особена подготовка. С добро планиране какво би могло да се обърка? Оказа се, че доста неща…

Идеята беше да прекараме 5-6 нощувки с каяци като за да спестим пари, избрахме една не много популярна за това компания – MAML Diving, специализирана главно във водолазните екскурзии. Общувайки си със собственика Такаши, той се съгласи да купи два едноместни каяка, които да са по-пригодни за дълготрайни пътувания. За стартиране избрахме остров Пелелиу, на 30 километра от икономическата столица на Палау – Корор, където кацахме. Гледайки на картата, областта около Пелелиу е осеяна с дузина островчета на сравнително късо разстояние един от друг. Идеалният план за плаване би било да обиколим най-красивите там, да отидем в световно известното езеро с медузи (JellyFish Lake) и да се наслаждаваме на тропическия рай.

На място в Корор, Палау

Уви, пристигайки в офиса на компанията MAML, някои от плановете почнаха да се пропукват като сапунени балончета. Оказа се, че езерото с медузите е затворено поради значителното намаляне на главната забележителност в него – медузите. Макар и да изглежда близко до много острови наоколо, има опасни течения, които правят плаването до тях трудно постижимо, особено за неопитни мореплаватели като мен и Люси. Отделно и идеята ми да се гмуркам от Пелелиу се оказа невъзможна, защото в момента нямало достатъчно туристи и не поддържали наличност на кислородни бутилки и оборудване. Така и планът ни за няколко нощувки се съкрати до една на Пелелиу в къща за гости и една на плаж на остров наблизо.

Тръгването от Корор беше рано. Местните от компанията натовариха каяците на моторната лодка, която щеше да ни отведе на първото ни Тихоокеанско приключение. Самата моторница беше пригодена главно за водолазни експедиции и като се качих на нея се почувствах не на място – всички туристи наоколо бяха вече с неопреновите си костюми, готови да влизат в дълбините на океана, за да търсят акули, мантии и други странни морски същества, а ние бяхме по къси гащи и тениски. С нас си носихме и целия багаж – куфар и 2 туристически раници, в които бяхме напълно екипирани за поне една седмица – с палатка, спални чували, хамаци, туби за вода, лиофизирана храна, фенерчета, газово котлонче, фотоапарат и три лещи, кутия за подводни снимки, триножник.

Капитанът на лодката запали двата двигателя и запърпори из залива на Корор. След няколко минути вече бяхме в открито море, далеч от рифовете, заобикалящи главният остров, където се намира столицата и успях да усетяпълната мощ на двигателите – лодката подскачаше по вълните, а всички в нея подскачахме по пейките. Тъй като сме в тропиците, и дъждът не ни подмина. Беше краткотраен, но едрите капки се забиваха със злоба по всяко незащитено от дъждобран място.

Пелелиу

След един час вече бяхме на пристанището на Пелелиу. Грееше слънце. Първото нещо, което видяхме, слизайки на пристана, бяха 2 бараки и много растителност. Буквално бяхме в дивото. Накъдето и да се обърнеш, имаше кокосови палми и огромни дървета. Всичките високи, станали такива, борейки се за светлина.

Няколко мързеливи лелки ни гледаха с любопитство от административната сграда наблизо. Къщата за гости, която бяхме резервирали, се оказа едно симпатично бунгало до пристанището. Упътиха ни откъде да си купим  туристически пропуск – още един начин, по който държавата взима пари от туристите, един от многото както щяхме да разберем по-късно. Едричката жена на средна възраст, която разписва и раздава задължителните хартийки, говореше доста ограничен английски. Като и споменах, че организираме плаване с каяк, останах с впечатлението, че тя за първи път става свидетел на такова занимание. Замисли се за около две минути в коя категория пропуск да ни включи. След като платихме бързо разбрахме, че при нея няма подробни карти на местността, както и че н може да ни помогне с нищо. Въпреки че е живяла през целия си съзнателен живот в Пелелиу, си нямаше представа къде може да се къмпингува. Решихме да потърсим друг източник на информация.

Втората Световна Война по средата на Тихия Океан

Тук е мястото да вметна, че Палау е била територия, асоциирана към САЩ и английският е все още официалният език на страната. Като главен виновник за това е Тихоокенаската битка за Пелелиу през Втората Световна Война между япоските и американските сили. Разрушенията са били грандиозни. Над 12 хиляди човека са намерили края си само в Пелелиу, а от многобройните бомбардировки на острова почти не е била останала растителност. Свидетелства за битката има навсякъде и до днес.

След кратка почивка и обяд тръгнахме на разузнаване и провизии до близкото селце, на 2 километра разстояние. Отляво на пътя ни очакваха няколко японски бункера, които посрещали с картечни откоси нахлуващата американска флота. Люси се зарадва на “хавайските” цветчета, които се показваха навсякъде сред развалините. Влязох за кратко и в една от пещерите, използвани от японците за склад на боеприпаси. Табелката отпред ме уверяваше, че през 2001 година, почти 60 години след войната, сапьори са обезопасили района от неизбухналите взривове.

Наблизо имаше и училище за сапьори, изградено с финансовата помощ на Австралия. На няколко стотин метра пък ни очакваха и оръдия и танк. Като победители САЩ са успели да поставят навсякъде табели, описващи колко лоши са били японците и колко героични са били американците. Ироничното е, че в момента масово туристите по тези места са японци, които не говорят английски и не могат да ги прочетат. Някои от тях идват, за да почетат отдавна загиналите си роднини.

Едновременно с това природата се е погрижила да скрие всичките гадни тайни под слой ръжда, зелени лиани и палми. Успешно е замаскирала околността сякаш нищо не се е случвало и нищо няма да се случи повече.

Островитянски живот

Местните хора са много ведри и поздравяват отдалече. Шофьорите на всяка преминаваща кола ни махаха. Един дори ни качи на стоп. Времето за тях  е относително понятие.

Работниците, които срещахме по пътя, често се излежаваха под сенките на някоя палма. Влязохме в селото жадни и изтощени от напичащото слънце. След малко лутане открихме и най-големия супермаркет – в приземния етаж на недовършена семейна къща. Продаваха вода, японска и американска бира и някаква храна – изборът беше между спагети, нудъли, сосове с кетчуп и някакви съмнителни меса в консерви.

Открихме по трудния начин, че газ за туристическите котлони, разпространени най-масово в Европа, никъде не се продава, а по разбираеми причини не бяхме взели такава със самолетите. Така се наложи да си купим и едно котлонче от местните, което не беше компактно, но ни служеше безотказно до края на пътуването. На излизане от магазина видяхме струпани чехли пред вратата.

След малко наблюдение разбрахме, че всички островитяни се събуват, за да не цапат пода на магазина. Стана ми малко гадно, че сме такива недодялани “континентяни”, но си взех бележка за в бъдеще. Вече по-оптимистично настроени за къмпингуването се върнахме до бунгалото, за да направим последните приготовления.
И така до следващия ден, когато всичко се обърка.

къщите в Пелелиу

островните цветя в Палау

залез в Пелелиу

Антената, приемаща интернет от Корор.

разбит самолет в Пелелиу

Продължението… ден 2

И какво трябва да имаме предвид преди да обърнем гръб на България.

При пътуванията си съм се срещал с българи от всякакви класи прослойки. Условно мога да ги разделя на две групи – тези, които са се отказали от България защото тук е гадно,  мръсно, бедно, цигания и не могат да си купят последен модел нова кола. Втората група е тази, която  живее в чужбина, за да спомогне развитието си, да обогати кръгозора, защото възможностите за образование и работа, а и размахът на икономиката там са по-големи.

Независимо обаче какво ни мотивира преди да вземем съдбовното решение да емигрираме, е необходимо да направим някои елементарни финансови сметки, за да видим дали бихме живели по-добре в обетованата земя, където уж мед капе от чешмите. Защото сметките на един добре платен решил да напусне България специалист често се оказват грешни.

В помощ се притича наскоро излезлия доклад от Международната Сравнителна Програма на Световната Банка, който ни помага да изчислим какъв би бил стандарта ни на живот спрямо сегашния ни тук.

Price Level Index или какво ни е нужно да живеем комфортно навсякъде

Основната цел на проекта е да направи възможно сравнението на цената на живот в различните държави. За да постигне тази цел Световната банка изчислява паритетът на покупателната способност (PPP = Purchasing Power Parity) и неговият ценови индекс (PLI = Price Level Index). Загубих ви? Просто казано – финансистите създават покупателна кошница за средностатистическо семейство. Тъй като най-често потребяваните продукти в различните региони са различни, светът е разделен на няколко области. Това предотвратява неясното сравнението на кошницата на Бай Генчо с тази на КимЧен Ун от Кореа.

Price Level Index-а отбелязва колко би струвала една стока в дадената държава, ако нейната осреднена международна стойност е 100. Пример – средната световна цена за един шоколад е единица.  PLI индекса на Бразилия е 113.4. Следователно един шоколад в Бразилия би се продавал за 1.13 единици.

Какво ни засяга това ако искаме да напуснем България?

В покупателната кошница на Световната Банка е включено всичко от което стандартното семейство се нуждае –хранителни продукти, дрехи, цената на наемите, услуги предоставяни от държавата като здравеопазване, образование.  Включена са дори електроуредите, използвани в домакинството. Разбира се, както във вашето семейство няма точно 1.43 деца, така и тук изследванията се базират на статистика, но по мои наблюдения са доста точни в определянето на какви биха ни били разходите, за да постигнем същия или по-добър стандарт на живот.

Повечето изводи от сравнението  трудно биха ни изненадали – най-скъпите държави са Австралия, Норвегия, Швейцария, Дания. Най-евтини са Египет, Пакистан, Мианмар. Това, което изненадва обаче е:

България  – една от най-евтините страни в света.

Не говорим само за Европа, а за световното равнище. С PLI индекс от 60.5, ние сме по-евтина дестинация от Китай, Сърбия, Турция, Конго, Джибути. Нищо чудно, че не сме от най-активните туристи по света. Но от друга страна това значи, че ако работим с международни клиенти, доходът от сравнително малки за света заплати биха могли да ни позволят голям лукс тук.

Дали да емигрираме поради финансови причини:

Да вземем пример с Бай Иван, който слага климатици за 2000 лева на месец (чисто). Добра заплата, защото няма конкуренция в Долни Дъбник, а и бързо ги слага. Предлагат му постоянна работа в Англия да коси трева пред Бъкингамския дворец за 15 000 паунда на година (чисто). Да приеме ли?

PLI индексът на България е 60.5, а на Англия е 144.2. Тоест цените в Англия са почти два и половина пъти по-високи от тези тук. За да запази стандарта си неговите 1000 лева на месец тук биха се равнявали на 2000*144.2/60.5 =  4766 лева или почти 2000 паунда на месец. От тук правим лесна сметката, че с предложение от 15 000 паунда на година, което номинално е по-високо, неговият стандарт на живот би паднал с почти 1/3.

Или накратко казано, ако сте добре платен ИТ специалист в България, заплатата в Западна Европа почти гарантирано ще снижи стандарта ви на живот. Защото там изнасят ИТ отделите си в по-евтините държави, конкуренцията е жестока и положението със съкращенията хич не е розово.

Дали да емигрираме поради нефинансови причини:

Тук няма да споря дали колко е добър животът в чужбина и колко е зле в България. Аз съм за разширяване на кръгозора чрез пътуване, прекарване на повече време сред различни култури. Ако обаче искаме да отидем някъде, с намерение да останем за цял живот, трябва да се имат следните забележки:

• Културната разлика – винаги я има. Дали ще е в храната, в начина на бутане по рейсовете, шофьорските навици, работната обстановка, комуникацията между хората. И тези културни различния изникват в най-неочаквани места. Например докато в България сме свикнали да ходим по гащи от спалнята до банята, в Колумбия ми направиха забележка за това.
• Вие оставате емигрант за цял живот. В някой страни това е приятно – развиващият се свят (Африка, Азия, Латинска Америка) уважават Европейците, шансът да си намерите красива местна приятелка е неимоверно голям. А и не правят голяма разлика дали сте от България, Унгария или която държава. В Западна Европа обаче ние си оставаме мургави неквалифицирани пришълци за средностатистическия читател на жълтата преса.
• Данъците – Докато ние сме свикнали на плосък данък и осигуровки до определена сума, които общо не могат да надхвърлят 20% от заплатата, в Дания средната работна заплата се облага двойно – 35-40%.
• Храната – трудно е да се свикне с пластмасови домати и краставици, липсата на бяло саламурено сирене.  С глобализацията този проблем намалява. Почитта на някои западни нации към студените блюда и сандвичи  е потресаваща.
• Време на пътуване до работното място – Докато ние тука сме свикнали да се оплакваме, че сме стояли 10 минути на задръстване, в Европата често се случва хората да пътуват по час-два до работното си място. Психологически изследвания доказват, че времето във всекидневно пътуване е обратнопропорционално на щастието на даден човек.
• Бизнес обстановката –  трудно е да се започне бизнес в чужда страна, където работната ръка е скъпа, профсъюзите поставят невъзможни условия, а целият бизнес мести производството и услугите си в чужбина. Да, тук бюрокрацията е огромна, но все ще намерим някой познат да помогне, ще наемете няколко студентчета да вършат черната работа и после всичко е fun, profit и салфетки в Син Сити.
• Приятелите – може би най-важната точка в този списък. Без хора, с които може да изпиеш бира и да се оплачеш от съдбата си, струва ли си да получаваш толкова много пари и да си самотен вечер?

А може би ще се окаже по-лесно да си подредим нашата кочинка, вместо да очакваме всичко наготово?!

Подобен анализ със сравнение на Софийския живот с този в САЩ

Или как да се покорим най-високия Африкански връх с най-малко усилие и средства

В подножието на Килиманджаро, Танзания

Рейсът ме стовари пред непознат хотел в непознат град – Моши, един от туристическите крайпътни камъни в Танзания. Бързо бях наобиколен от няколко зле говорещи английски таксиджии, предлагащи ми “уникални” оферти. Но благодарение на множеството чужденци, подобно на разколебан от изобилния избор лъв сред стадо зебри, те се почудиха кого да нападнат и успях да им се измъкна. Доверих се на Lonely Planet гайда и тръгнах да търся митичния хостел, който така хвалиха в него. След първото кръстовище започнах да осъзнавам, че това занимание няма да е толкова леко – Танзанийците, по стар български обичай, нямаха навика да слагат табелки с имената на улиците, а и по законите на Мърфи, точно този момент ми се изтощи батерията на телефона. Обедното слънце прижаряше, а поради липсата на място в раницата, бях се навлякъл и с екипировката за заветния връх Ухуру, покривът на Африка.

За щастие на отсрещната страна на прашната улица чакаха няколко таксита, които обещаха, че ще ме заведат на уреченото място. За нещастие моят бакшиш ме заведе в тотално друг хотел, който уж бил на същия адрес. Виждайки недоверието и учудването в очите ми, наоколо се събраха група подозрително изглеждащи мъже, които започнаха да обсъждат моя случай на техния език Суахили – смесица от холандски и древните племенни езици.

– Благодаря ви за помощта, ще се оправя сам – бидейки все още наивен се опитах лесно да се измъкна.

– Не, не! Стой тук, сега ще намерим хотела ти – ме контрира главатарят им, знаещ английски.

Когато като бял човек се озовеш на нетуристическо място в някой местен град, “туземците” много успешно успяват да те гледат изпитателно и дори в някои случаи гневно. За щастие в Моши има много скитащи туристи, които са готови да ти помогнат, ако имаш нужда.

Някакси успях да платя на таксито и се спуснах по това, което ми изглеждаше на една от  централните улици на Моши – въпреки найлоновите торбички, развявани от повея на вятъра, паркираните коли по тротоарите (или това, което би трябвало да са тротоари) и няколкото сергии, които бяха изкарали стоката навън.

В мен се породи желанието да развенчая няколко мита, които са толкова разпространени при подобни неколкодневни пешеходни  трекове. Те се срещат навсякъде по света – както при четиридневния път на Инките в Перу, водещ до Мачу Пикчу, така и при неколкоседмичния Камино де Сантиаго в Испания. Подобни срещнах и при блоговете за изкачване на връх Ухуру, покривът на Африка.

Мит #1. За да изминете маршрута е нужна неколкомесечна физическа и психическа подготовка

Изкачването на връх с височина 5895 метра може да не ви се струва като детска игра. Само че никой не казва, че пътеките не са особено стръмни, ходи се не повече от 7-8, максимум 10 часа на ден, с чести почивки. В някои отношения връх Вихрен се оказа по-голямо изпитание.  Проблеми единствено създава височинната болест – планината Килиманжаро е единтсвената в света, при която за 4-5 дни от ниско в низините стигате до почти 6 хиляди метра. Нейното преодоляване обаче е строго генетично заложено и тренировки във фитнес залата, на колело, в басейна или където и да е под 4-5000 метра надморска височина не помагат. Затова може да си спестите усилието, ако единствената причина да го полагате е да успеете да покорите един връх. По-добре си купете Диамокс, който има доказано положително действие при аклиматизацията.

Ако не ми вярвате ето и един пример (минутка за реклама) – успях да изкача върха в отлично здраве и ниво на духа без никаква предварителна подготовка. Американецът, с когото бях, беше тренирал бягане по 20 километра на ден си изповръща червата последните няколкостотин метра.

Мит #2. Необходима е специална екипировка, за да успеете да изминете пътя

Всичката екипировка, от която се нуждаете, може да ви я дадат под наем в туристическите агенции в Моши – от спален чувал, до дъждобрани, якета, щеки. Никой не очаква докато сте в Африка и да носите зимно яке. Най-много ме забавляваше един български блогър, който спомена, че е необходима и каска, “може и за мотор”. За съжаление докато се изкачвах, не видях никой с каска, за да му се посмея. Екипировката, която сметнах за полезна и която не бих наел бяха – туристически обувки, хубав челник, ветроупорен панталон и термо бельо. Реално най-многото дрехи трябват за нощта на покоряването на връх Ухуру, но студът тогава не трябва да се подценява.

Мит #3. Задължително резервирайте агенцията  няколко седмици предварително или местата ще свършат поради големия интерес

Учудващо е колко хора се хващат на този аргумент, който не работи  вече при WS Телешоп. Мечтата на всеки туроператор – гарантиран предплатен доход на доста по-висока цена от тази на място. Цените, които гледах в Интернет в някои случаи бяха двойни на тази, която аз платих. По интернет не може да се пазарите, а за гаранцията – всичко може да се промени в последния момент, като ви изтъкнат правдоподобни доводи. и тъй като вече сте платили, няма да има какво да направите.

Какво се случи при мен ли? Разхождайки се по прашните централни улици, започнах да се отчайвам – бидейки почти до екватора, нощта идва мигновено. Слънцето се скрива в рамките на 20 минути около 6 часа всяка вечер, а аз все още не бях намерил агенция, а исках да тръгна на следващата сутрин. Всеки ден забавяне би ми коствал най-малкото едно незабравимо приключение по-малко. За мой късмет срещнах отново едно поизцапан местен момък, ходещо с прокъсани чехли, преследвайки ме целия ден да ми продаде нещо. Имаше чувство за хумор, беше упорит, а и ми се стори, че ще свърши работата като независим консултант, който познава всички организатори на трекове. Започнахме обиколката по офисите в тъмнината:

– Организирате ли пътуване по пътя Мачаме? – питам аз.

– Разбира се, организираме – убедително отговарят, звънейки на други агенции за да видят дали има групи, към които да ме прикачат.

– Колко струва?

– Нашата агенция предлага изключително качество, затова цените са по-високи!

-Колко?

-1500$

-Пффф, аз съм от България, Източна Европа, Бедност. Дайте ми реална цена!

След няколко такива разговора, подозрително ниски или високи цени и проверка в Интернет,  се спрях на определена, в която харесах – Gazelle Adventures. Доверих се на  книгата за обратна връзка, която на всякакви езици хората пишат отзиви и трудно би била фалшифицирана. След като се споразумяхме, шефът на агенцията – Кристофър, помещаваща се в едно гаражче – магазин за сувенири в една от неасфалтираните пресечки на централния път, ме запозна с американецът Мо, с който предположих неправилно че ще сме неразделни следващите 7 дни. След обичайните размени на въпроси “Кой си, откъде си”, Кристоф ме придърпа встрани:

– Моля те направи ми една услуга – подшушна загрижен той. Не казвай колко си платил, защото нали разбираш, цената ти е за българин, вие не сте богати. Той е американец, ще плати повече.

Кимнах утвърдително, с ехидна усмивка на лице.

Следва…

Джайпур, Раджастан, Индия.

Бакшишът ме изгони от рикшата на прашен път, десетина километра от най-близкия град в индийската пустинна провинция Раджастан. Температурата е вече около 37 градуса на сянка, слънцето напича жарко, а наоколо единствената сянка пада под дървета с миниатюрни листенца и клони, покрити с тръни. Не бях предвидил това стечение на обстоятелствата и не бях взел вода, нито шапка.А циганиньорът, каращ рикшата, ме беше излъгал, че заветната крепост е на 2 километра. Малко по-далече висеше табела, която споменаваше десет. По обедно време, гладен и жаден, далеч не сдържах псувните си наум, но за съжаление наблизко нямаше кой да ги  чуе.

Как се стигна до тук? Малко предистория…

Трудно е да си представиш точно какво е Индия без да си се сблъскал с нея, в 4 часа през нощта на ЖП гара в Джайпур, столица на провинция Раджастан. Представи си, че си в Столипиново, само че с значително повече роми (да сме политически коректни), които са по-бедни, по-некъпани и по-гладни от българските, а ти си единственият, който се белее, слизайки от влака. Борбата е жестока, но ти си убеден, че ще се справиш и ще се промушиш през тълпата от предлагащи услугите си индийци. Само че заветното кафене, което би ти предложило капчица спокойствие, за да възстановиш силите си и да се прегрупираш, не работи през нощта. Въпреки, че си избрал някакви места за нощуване според ревютата в Интернет, мургавелците знаят, че без тяхната помощ си загубен. Особено в 4 часа. През нощта. В Индия! Съответно и нито един от бакшишите не е  чувал за хотелите, които ти си харесал.

Неусетно от тълпата се открои местен, който говореше интелигентно, не искаше колосална сума, а каза, че е имал и клиент от България. Помислих, че е поредната измама, но той ме шашардиса, като изпод седалката изкара омачкана тетрадка и ми показа отзив, написан на български:

По пътя Рафик говореше интелигентно, на разбираем английски, забавляваше ме, показа, че има знания относно Джайпур. Споразумяхме се да го наема за гид на следващия ден, след като се наспя. Мислиш, че е твърде хубаво, за да е истина? На сутринта се срещнахме, Рафик обясни как е уморен от нощната смяна, запозна ме с “брат си”, който съвсем случайно също кара рикша, не разбира много английски и ще го замести. Съответно през деня когато исках да се отклоним от начертания от него път, заместникът твърдеше, че там няма нищо интересно и вместо това ще ми покаже уникален магазин за коприна и сребро… За пореден път се убедих в

Правило #1 – Колкото и да е готин и приятелски настроен бакшишът, не му се доверявай! Той кара рикша, за да те преметне с нещо.

Често срещана заблуда е, че таксиджиите изкарват прехраната си от превоз на пътници. Те знаят, че повечето backpacker-и (най-типичните туристи в Индия) цепят стотинката и въпреки надценката за бял човек, рядко могат да изкарат много пари. Затова и ползват абсолютно всякакви трикове, за да те прилъжат да влезеш в магазин, в който ще получат комисионна от покупките ти. В Бангалор ми се случи един да стигне дотам, че да ме излъже, че Храмът на Бика е в обедна почивка.

Прекара ме през един магазин, после втори и като видя, че не си купувам нищо, спря друга рикша с бакшиш, незнаещ английски, поиска да се преместя в нея, взе ми парите, за които се бяхме споразумели,  даде половината от тях на новия шофьор и си тръгна.

Правило #2 – Никога не купувай стока от магазин, посочен от рикша-мен. Плати си таксито, походи малко и влез след 5 минути в съседния. Цените ще са поне 20% по-евтини.

В началото на пътуването  бях ужасно наивен. Смятах, че местните са много бедни, а аз като турист, идващ от по-богата страна, имам моралното задължение да ги подкрепям и да си затварям очите при  невинните им опити да ме измамят. И така докато в Делхи не случих да си взема рикша от автогарата  до централна гара. В Индия има два типа рикши – повечето са моторизирани, но по-бедните са велосипедни.  Шофьорът беше опърпан, хърбав и гърбав.

Помислих си, че за такова кратко разстояние от 1-2 километра, ще ми поиска левче, аз ще съм щедър и ще му дам 2 и всички ще заживеем щастливо. Каква беше изненадата ми, когато пред гарата поиска 10 лева, наоколо ме наобиколиха десетки братя Мангасарян и трябваше да се предам.

Правило #3 – Винаги се споразумявай за цената на рикшата предварително. Носи дребни банкноти, защото бакшишът никога няма ресто.

Та защо се стигна до изгонването ми в пустошта, на път за крепостта Нахаргарх? Бях ли се споразумял за цената? Да! За 200 рупии, дори бях особено горд, че е по-евтино, отколкото пишеше в Интернет. Обаче бях допуснал две грешки – бях съжалил бакшиша и му бях позволил да вземе приятел със себе си (двама срещу един). И не бях спазил

Правило #4 – Никога не спори с шофьора, докато си в пустинята, далеч от всякаква цивилизация. Ако възникне недоразумение, изяснете го, когато си в безопасност, по възможност близко до полицай или други туристи. 

След петнадесетина минути под жаркото слънце, успях да хвана един мотоциклет на стоп. Настроението ми започна да се оправя, но по средата на пътя към крепостта Нахаргарх, се озовахме в задръстване. След кратка проверка се оказа, че снимат някакво британска продукция. След още малко проучване разбрах, че точно там, в пустинята, се сблъсках с екипа на Top Gear – India Special, единственото предаване, което следя с интерес. И в този момент Джереми Кларксън, Ричард и Джеймс се състезаваха със слон за това кой по бързо ще финишира.

В такива моменти съм толкова щастлив за късмета си, че съм готов да повярвам дори в съдбата, кармата, чакрите, божественото начало на света или ангелите-пазители. Забравих, че малко преди това трябваше да дам 2 куни на мръсния монах, който ме нацапоти по челото за здраве (Нужно ми беше при положение, че пих вода от един бидон в храма със съмнителни качества).

Правило #5 – В Индия има много страхотни, сърдечни хора, готови да помогнат на всеки, изпаднал в беда. Те не карат рикши! Не жали бакшиша!

Моите открития, разхождайки се из парижките улици

Преди известно време имах честта да работя за 4 месеца в Париж, Франция. Спомням си първия ден, когато кацнах на летището и хванах метрото, което ме отведе до центъра. Излязох на улицата и изпълнен с любопитство започнах да притичвам между световноизвестните забележителности.  И едно по едно преживях разочарования.

Булевардът Шанз Елизе (Champs-Elysees) се оказа претъпкан предимно с туристи, а околното автомобилно движение  пречи да се насладиш на разходката. Французи там почти липсват. Вътрешността на катедралата Нотер Дам е почти неразличима от който и да е голям католически храм в Западна Европа. Огромният Лувър, побрал хиляди картини,  реално съдържа само няколко известни за мен шедьовъра – най-популярният от които е невзрачната Мона Лиза. Кабарето Мулен Руж се намира в един от най-пропадналите квартали, сред проститутки, секс шопове и стриптийз барове. И на всичкото отгоре навсякъде трябва да внимаваш да не се спънеш в някой заспал бездомен клошар.

Тъй като след работа трябваше да прекарвам времето си сам, поради характерните особености на френския манталитет да не общуват с чужденци, реших да обикалям града пеша. Всяка вечер тръгвах в непозната дотогава посока, вървях по няколко часа и решавах да се върна на обратно. Понякога ориентацията ме лъжеше и се оказваше, че се лутам в кръг, далече от хотела. В други моменти обаче, успях да разбера защо някои хора са толкова влюбени в Париж. Ето и списък с любимите ми и неподозирани за много “не-забележителности”:

6. Бизнес квартала La Defence

На крайната метро спирка на линия 1 се намира истинско бижу в модерната архитектура – бизнес кварталът  La Defence. В центъра му се намира Grande Arche, сграда във формата на арка, която е всъщност точка по правата линия дефинирана от Триумфалната Арка, Шанз Елизе, обелиска Конкорд, градините Тюйлери и Лувъра. Навсякъде наоколо се извисяват небостъргачи, но има достатъчно градини и отворено пространство. А в парковете e пълно със статуи и фонтани от модерното изкуство. Също като парка Заимов, ама малко по-културно. Най-приятно ми беше да се разхождам там извън работно време – когато хората са си тръгнали и кварталът е празен и успокояващ. Голямо предимство е и че всички улици са вкарани под земята и няма движение между сградите.

5. Музеят за модерно изкуство Помпиду

Първият ми сблъсък с contemporary art-а. Музеят се намира  само на 20 минути пеша от Лувъра, а е толкова изключително по-интересен!  Сградата му е знакова, опасана от тръби. Дори и ескалаторът е една голяма тръба.

А изкуството! Често до картините имаше и телевизор, показващ филмче как са направени. Стоял съм часове пред произведения, чудейки се дали нормален човек ги е мислил – отговорът обикновено е “не”. Единият от изложените художници използвал само синя боя, но чрез различни техники.

4. Танци покрай Сена

Точно срещу  Нотер Дам, от другата страна на Сена, почти всяка вечер се събират различни танцувални клубове, донасят си музика и започват да танцуват.  Водата от реката се пличка само на няколко метра встрани, осветлението идва главно от прожекторите на катедралата и преминаващите корабчета. Атмосферата е невероятно романтична, ритмите – различни. Чуват се класически и латино песни, а всеки който желае и минава наоколо, може да се присъедини. В такива моменти разбрах защо Париж се нарича града на любовта.

3. Вечерна гледка от върха на хълма Монматр

Има европейски столици, които са известни, красиви, но са някакси захлупени, защото са построени на равно. Пример за това са Лондон и Рим. За щастие на парижаните, те си имат хълма Монматр. На върха му е построена величествената катедрала Сакре Кьор (Sacre Coeur), значително по-интересна архитектурно от НотерДам. Мястото е главна туристическа атракция, но много хора, уморени от дълго обикаляне, пропускат да дойдат тук вечерта. От стълбите пред катедралата се вижда целия център на Париж, а най-хубавото е, че туристи и парижани сядат един до друг, някой изважда китара, и всички (или поне тези, които могат) започват да пеят.

2. Катакомбите

Това е може би мястото, което най-трудно успях да посетя. Ходих няколко пъти през различни месеци и все се оказваше затворено. Поради влажността, а и подземията, Катакомбите са достъпни за туристи само през летните месеци и то в определените 2-3 часа на ден.

Историята на катакомбите датира от 10-12 век. Местните хора, които са нямали пари да бъдат погребвани както подобава, са били полагани в общи гробове. С времето и поради пренаселването  дори и тези места се препълвали. За да изкара повече пари, църквата започнала да изравя погребаните и да поставя новите трупове на освободеното място. Няколко века по-късно положението станало нетърпимо. Гробището било извор на зарази, преминаващи в целия град чрез подпочвените води. През 18ти век общината взела решение да го закрие като премести костите и черепите в изоставени тунели. В момента останките на над 6 милиона човека лежат подредени по стените на тези тунели.

Лично аз смятам, че всеки себеуважаващ се човек  трябва поне веднъж в живота си да отиде на място, пълно със  стилно подредени по стените черепи.  Може би от там ще започне новия Зомби Апокалипсис.

1. Музеят на канализацията

Най-голямото ми случайно откритие  се случи по време на разходка по брега на Сена. Това е може би най-необикновения музей, в който съм бил някога. Той се намира на 1-2 пресечки от  българското посолството. Входът му ме  отведе до безкрайните подземия, опасващи целия Париж. На различни информационни табла е показано как е изградена системата от канали, която датира от 13 век.  Интересно ми беше, че за да не се загуби човек отдолу улиците са надписани със същите табели, както и над земята. А за да се чистят каналите са използвали специално пригодени лодки. От разказът на екскурзовода разбрах, че често в канализацията се губят/биват изхвърляни домашни любимци . Откривани са малко крокодили и екзотични видове змии.

Силно препоръчвам посещението му.

П.С. Извинявам се за качеството на снимките, правени са през 2005 година.

Титикака и тайните, които крие

Пуно, Перу, 5:00, 02 декември

Стана обяд и седнахме в указаното ресторантче. На целият остров изборът от меню е един и същ – риба или омлет. Все пак беше вкусно. Докато хапвахме, нашият гид ни разказа повече за културата тук. Местните си имат „дрес код”, според това в какво настроение са. Според цвета на дрехите им може да се разбере дали се чувстват добре или не. Всички носят и едни смешни шапки с пискюл, който е особено важен за тази култура.Децата, от разждането си до пет годишна възраст, носят едни и същи дрехи (пола, жилетка и папка), независимо от това какъв пол са. Единственото, по което могат да се различат е цвета на пискюла.Отделно бащите шият и плетат дрехи за дъщерите , а майките – за синовете. За това ми беше странно как има мъже, ходещи по острова плетейки, докато жени зад тях изкачваха с големи и тежки торби стръмния хребет. Момичетата ухажват момчетата, а не обратното, и това не може да става по всяко време – има само 3 партита в годината, когато е разрешено. Разводи не съществуват и за това, след като една двойка се хареса, живее заедно няколко години заедно преди да се ожени. А харесването се показва с обръщане на пискюла на определена страна след като са те заговорили. Същият този пискюл показва дали си зает или свободен за нова връзка.

След малко се стъмни и в далечината се виждаха светлините на града. Легнах си, завит с 6 одеяла и топлещ се на двете запалени свещи в стаята. Заспах с усмивка.

Куско и как са живяли инките

Ден 1

Намирам се на международното летище в Лима, Перу. Как ли ?

След края на стажа в моя университет в Меделин, Колумбия, реших да опозная и няколко други латиноамерикански държави. След дълго консултиране с познати и приятели, четене на форуми, както и не на последно място разпределяне на наличните финансови ресурси се спрях на Перу и Еквадор. Планът ми за Перу включва 4 дневен поход до Мачу Пикчу, посещение на езерото Титикака, разглеждане на свещената долина на инките, пътуване със влак от Титикака до Куско в трета класа с местните хора. Поради ограниченото време (8 дни в Перу) всеки ден и нощ съм ги разчел до най-малкия детайл, за да мога да побера всичко планувано. Оставащите 7 дни в Еквадор съм обмислил вече като спокойна почивка на брега на Тихия океан в едно сърфистко селце, за което се носят легенди от уста на уста като едно от местата, където купона е постоянен, а атмосферата е незабравима – казва се Монтанита. Да обобщя – 5 полета (Меделин – Лима, Лима – Куско, Куско – Лима, Лима – Кито, Кито – Меделин), 15 дни, 2 държави.

Стоя на летището в Лима и си говоря със сервитьора на единствения ресторант тук, където се продава бира, а пушачите са отделени в един задимен аквариум.

Преди малко се бях паникьосал, че при полета се е загубил багажа ми – раницата, в която нося всичко. Оказа се, че чакам на друга лента…

В последните дни се оказа, че от авиокомпанията са променили разписанието и вместо сутринта пристигам вечер в Лима. Така не ми остава да разгледам столицата, въпреки че за нея не получих много добри препоръки. Все пак центърът на столицата е с колониална архитектура, а има и един квартал, в който нощния живот кипи. За съжаление се оказа, че официалните таксита са скъпи, а нелегалните, които чакат малко по-далеч от входа, не е толкова безопасно да бъдат хващани през нощта. Искат ми 45 сола (15 долара), за да ме закарат до центъра. С пазарене са склонни да ме заведат и да ме върнат за 90 сола. През това време трябва евентуално и да платя за съхранение на багажа ми на летището. Като претеглих плюсовете и минусите реших да остана в ресторанта.

Бяха ме предупредили, че в Перу търговците повишават много цените, прецаквайки несвикналия с пазарене богат западняк. И ето ме тук в 00:15 посред нощ, пиейки Кускеня (бира от Куско) и наблюдавайки от прозореца работниците в тяхната среднощна рутина.

Интересно е какво би се случило, ако в България открият безплатно туристическо бюро, като денонощното на летището тук. Туристите ще бъдат посрещани с рекламни материали и ще бъдат предупреждавани за клопките, ще бъдат съветвани къде и какво могат да правят в нашата мила родина. Мечти…
Тук получих няколко брошури и след отговора на моите въпроси донякъде се изясни кашата в главата ми, останала от многобройните мнения от приятели и форуми. Планът ми придобива по-ясни очертания.
Очертава се дълга нощ и започвам да слушам музика … Зазвучава Молотов с Gimme the Power. В следващите дни ще трябва да вложа цялата си енергия и любопитство. Искам да изтискам всичко възможно от екзотичните места, за които мечтаят толкова много хора.