Джайпур, Раджастан, Индия.
Бакшишът ме изгони от рикшата на прашен път, десетина километра от най-близкия град в индийската пустинна провинция Раджастан. Температурата е вече около 37 градуса на сянка, слънцето напича жарко, а наоколо единствената сянка пада под дървета с миниатюрни листенца и клони, покрити с тръни. Не бях предвидил това стечение на обстоятелствата и не бях взел вода, нито шапка.А циганиньорът, каращ рикшата, ме беше излъгал, че заветната крепост е на 2 километра. Малко по-далече висеше табела, която споменаваше десет. По обедно време, гладен и жаден, далеч не сдържах псувните си наум, но за съжаление наблизко нямаше кой да ги чуе.
Как се стигна до тук? Малко предистория…
Трудно е да си представиш точно какво е Индия без да си се сблъскал с нея, в 4 часа през нощта на ЖП гара в Джайпур, столица на провинция Раджастан. Представи си, че си в Столипиново, само че с значително повече роми (да сме политически коректни), които са по-бедни, по-некъпани и по-гладни от българските, а ти си единственият, който се белее, слизайки от влака. Борбата е жестока, но ти си убеден, че ще се справиш и ще се промушиш през тълпата от предлагащи услугите си индийци. Само че заветното кафене, което би ти предложило капчица спокойствие, за да възстановиш силите си и да се прегрупираш, не работи през нощта. Въпреки, че си избрал някакви места за нощуване според ревютата в Интернет, мургавелците знаят, че без тяхната помощ си загубен. Особено в 4 часа. През нощта. В Индия! Съответно и нито един от бакшишите не е чувал за хотелите, които ти си харесал.
Неусетно от тълпата се открои местен, който говореше интелигентно, не искаше колосална сума, а каза, че е имал и клиент от България. Помислих, че е поредната измама, но той ме шашардиса, като изпод седалката изкара омачкана тетрадка и ми показа отзив, написан на български:
По пътя Рафик говореше интелигентно, на разбираем английски, забавляваше ме, показа, че има знания относно Джайпур. Споразумяхме се да го наема за гид на следващия ден, след като се наспя. Мислиш, че е твърде хубаво, за да е истина? На сутринта се срещнахме, Рафик обясни как е уморен от нощната смяна, запозна ме с “брат си”, който съвсем случайно също кара рикша, не разбира много английски и ще го замести. Съответно през деня когато исках да се отклоним от начертания от него път, заместникът твърдеше, че там няма нищо интересно и вместо това ще ми покаже уникален магазин за коприна и сребро… За пореден път се убедих в
Правило #1 – Колкото и да е готин и приятелски настроен бакшишът, не му се доверявай! Той кара рикша, за да те преметне с нещо.
Често срещана заблуда е, че таксиджиите изкарват прехраната си от превоз на пътници. Те знаят, че повечето backpacker-и (най-типичните туристи в Индия) цепят стотинката и въпреки надценката за бял човек, рядко могат да изкарат много пари. Затова и ползват абсолютно всякакви трикове, за да те прилъжат да влезеш в магазин, в който ще получат комисионна от покупките ти. В Бангалор ми се случи един да стигне дотам, че да ме излъже, че Храмът на Бика е в обедна почивка.
Прекара ме през един магазин, после втори и като видя, че не си купувам нищо, спря друга рикша с бакшиш, незнаещ английски, поиска да се преместя в нея, взе ми парите, за които се бяхме споразумели, даде половината от тях на новия шофьор и си тръгна.
Правило #2 – Никога не купувай стока от магазин, посочен от рикша-мен. Плати си таксито, походи малко и влез след 5 минути в съседния. Цените ще са поне 20% по-евтини.
В началото на пътуването бях ужасно наивен. Смятах, че местните са много бедни, а аз като турист, идващ от по-богата страна, имам моралното задължение да ги подкрепям и да си затварям очите при невинните им опити да ме измамят. И така докато в Делхи не случих да си взема рикша от автогарата до централна гара. В Индия има два типа рикши – повечето са моторизирани, но по-бедните са велосипедни. Шофьорът беше опърпан, хърбав и гърбав.
Помислих си, че за такова кратко разстояние от 1-2 километра, ще ми поиска левче, аз ще съм щедър и ще му дам 2 и всички ще заживеем щастливо. Каква беше изненадата ми, когато пред гарата поиска 10 лева, наоколо ме наобиколиха десетки братя Мангасарян и трябваше да се предам.
Правило #3 – Винаги се споразумявай за цената на рикшата предварително. Носи дребни банкноти, защото бакшишът никога няма ресто.
Та защо се стигна до изгонването ми в пустошта, на път за крепостта Нахаргарх? Бях ли се споразумял за цената? Да! За 200 рупии, дори бях особено горд, че е по-евтино, отколкото пишеше в Интернет. Обаче бях допуснал две грешки – бях съжалил бакшиша и му бях позволил да вземе приятел със себе си (двама срещу един). И не бях спазил
Правило #4 – Никога не спори с шофьора, докато си в пустинята, далеч от всякаква цивилизация. Ако възникне недоразумение, изяснете го, когато си в безопасност, по възможност близко до полицай или други туристи.
След петнадесетина минути под жаркото слънце, успях да хвана един мотоциклет на стоп. Настроението ми започна да се оправя, но по средата на пътя към крепостта Нахаргарх, се озовахме в задръстване. След кратка проверка се оказа, че снимат някакво британска продукция. След още малко проучване разбрах, че точно там, в пустинята, се сблъсках с екипа на Top Gear – India Special, единственото предаване, което следя с интерес. И в този момент Джереми Кларксън, Ричард и Джеймс се състезаваха със слон за това кой по бързо ще финишира.
В такива моменти съм толкова щастлив за късмета си, че съм готов да повярвам дори в съдбата, кармата, чакрите, божественото начало на света или ангелите-пазители. Забравих, че малко преди това трябваше да дам 2 куни на мръсния монах, който ме нацапоти по челото за здраве (Нужно ми беше при положение, че пих вода от един бидон в храма със съмнителни качества).
Правило #5 – В Индия има много страхотни, сърдечни хора, готови да помогнат на всеки, изпаднал в беда. Те не карат рикши! Не жали бакшиша!