Колумбия

Областния център на областта La Guajira, е Риоача. Градът е малък, населяван от малко повече от 100 000 души. Всъщност като се изключи, че е отправна точка към съседните забележителностти, човек на пръв поглед би си казал, че това място е скучно. Тъй като пристигнах през нощта в 4 часа, се озовах на автогарата сам, сънен след 8 часово пътуване от Картагена и благодарение на човека, седящ до мен, събуден навреме, вместо във Венецуела. Автогарите по света рядко са приятни места, а аз бях посрещнат от топъл и сух въздух, прахоляк и няколко съмнителни таксиджии. Въпреки това след даване на инструкции чрез моя развален испански, бях откаран до един евтин хотел с климатик. В региона водата е рядкост и за това се зарадвах на прохладния душ рано сутрин. Стигнах до извода, че когато човек пътува често без средства, изключително бързо отвиква да търси лукс в хотелските стаи. Нали леглото е голямо и има душ и вода.

Риоача има и едно малко пристанище, което е и място за разходка и за пиене на бира.

Съответно като всяка колумбийска главна улица, заведенията в съседство вечер се надпреварват кой може да пусне по-силно изключително различаваща се по стил музика. Все пак ако стоиш до тонколоните или си глух, може да не ти се стори пошло.

Колумбия притежава изключително разнообразна природа. Като се започне от тропическите брегове и снежните върхове на Кордилерите и се стигне до пустинната равнина на границата с Венецуела. В района се намират няколко туристически забележителности, една от които е най-голямата открита мина за въглища в Южна Америка – Серехон, с изградена стокиметрова железопътна линия до пристанище на Карибско море и собствен университет за минни инженери.

Всъщност рано сутрин солните ниви са странно място, но тъй като бях още сънен, не успях да ги възприема напълно. Поради някакви химични или биологични процеси, обяснени ми на испански, при една от фазите на изсушаване и извличане на солта, водата придобива розов цвят.

Бях изненадан, че в тази обстановка живеят розовите фламинга. В една плитка, но огромна лагуна, плавахме с една малка лодка, управлявана от местен “индианец”. Всъщност местните не се броят като част от мнозинството, населяващо Колумбия, а като наследници на жителите, заварени от испанските колонизатори.
Лодката се клатушкаше заплашително през цялото едночасово пътуване, като успокоението беше, че всъщност водата макар и мътна, както в повечето лагуни, е изключително плитка.

Целта оправдава транспортните средства. Пред нас се откри гледка с над 1000 розови фламинга, крачещи спокойно из водата и издаващи звуци на техния си език. Подплашени от нас, някои от ятата се вдигнаха във въздуха, правейки небето розово.

За една седмица отпуска имах възможността да посетя два тропически острова. Първият се намира на 10 минути с моторница, взета от един плаж близо до нашият хотел. Както повелява традицията, преди пътуването имаше 5 минутно договаряне на цената като се споразумяхме за 20 000 песо на човек отиване и връщане… Barato, както се казва на испански 😉

Островът всъжност е сравнително голям. На него обаче няма много посетители през седмицата поради неговата отдалеченост и на нас всички търговци ни обръщаха особено внимание.
Поради някакви течения и близостта до Картагена, водата не е кристално чиста, но пък е прохладна, спасявайки ни от обедната горещина и влага. Няколко кучета наоколо мързелуваха, наред с нас и няколкото човека под съседните чадъри. Традиционната кухня включва риба и морски деликатеси, но за съжаление далеч не е толкова евтино, колкото бих желал.

Гледката много ми напомни за мегаполисите в САЩ. По филмите изглеждат точно по същия начин.

Местните на острова живеят от риболов и туристически услуги. Повечето са бедни, но за сметка на това живеят спокойно, без стрес и по мои наблюдения това ги удовлетворява.

След края на конференцията, организационния комитет беше уредил разходка до островите Росарио – 2 часово пътуване с корабче, частен плаж, full inclusive, каяк и още няколко забавления.

По пътя се видяха крепостите, защитавали залива на Картагена. Представям си колко яко е било да бъдеш войник и да се печеш на слънцето по цял ден и от време на време да пуцаш с оръдия.

Самият остров Бару е екзотика… шезлонги, небесносиньо море и коктейли ( в пластмасови чашки де ).

От другата страна на плажа се намира лагуна, която се достига, минавайки през гора от корени, клони и лиани.

Отделно имахме възможността да караме каяк. Имаше и един супер бърз гребец негър, който само гледаше някой да излезе от района пред плажа и го настигаше да му се кара. Някакси успяхме да му се изплъзнем и да достигнем до друг плаж. Може би защото другите гребци повече се въртяха в кръг отколкото напред и го бяха залисали. На другия плаж имаше една малка схлупена къщурка и един хамак, леко полушвайки се с някой върху него.

По време на престоя ми на Карибите не успях да намеря място с туристи, на което да не се продават накити. Този плаж не беше изключение. Продавачите и барманите живеят в селце на другия край на острова – на около 2 часа пеша. Единствения по-бърз транспорт през джунглата са моторите.

Между Картагена и Баранкия, градът на Шакира, се намира една природна аномалия – 20 метров кален вулкан, в кратера на който се “къпят” посетителите.
Пътуването ни дотам не мина без премеждия. Първо, единствените желаещи след дълго убеждаване се оказахме аз и Мено, стажант от Холандия. Автогарата на Картагена се намира на края на града … лесно обяснимо защо, при положени, че да се стигне дотам с такси отнема около 40-50 минути извън пиков час. Съответно след дълго питане, открихме нашия автобус:

Оказа се, че с него може да стигнем почти до вулкана за 2 часа, през единия от които се изваля голям порой. А нашият рейс не беше от най-непромокаемите. От точката, където ни остави, до вулкана ни разделяха 5 километра. За наше щастие в Латинска Америка съществува нещо, наречено мототакси. За 3000 песос (по-малко от два лева) се возиш на мотор, вятъра продухва каската ти, а междувременно се чудиш колко опитен е шофьора. Но пък на мен ми беше изключително забавно и колоритно.

Самият вулкан представлява една кална кална дупка. Теоретично погледнато има връзка с гниенето на утаената растителност в близката лагуна и някакви вулканични процеси. За научно заинтересованите – тук . Смята се, че калта притежава лековити свойства и прочиства кожата. Пред вулкана първо впечатляват оклепани персони, разхождащи се наоколо, загатващи за традициите на някое почти изчезнало амазонско племе негри. Съблекалните представляват две паянтови дървени кабинки, а туристите след като се преоблекат в подобаващи дрехи за потапяне, се изкачват в издълбани в калта стъпала.

Усещането е уникално. Калта е плътна, много по-плътна от водата и позволява да не потъваш. Аз лично не усетих да има дъно. В дупката се говориха всякакви езици, като чужденците, подобно на нас, са най-много сред прасетата, които имат желание да се оклепат. Трудно е да различиш кой откъде е, когато не виждаш нищо освен сивота. Препоръката беше да не ти влиза кал в очите и ушите, но имаше и хора, които се потапяха целите.

След излизането от вулкана, внимавайки да не се изпързаляме и паднем по стълбите (често срещано явление), имахме възможност да се изкъпем в близката лагуна. Всъщност нямахме друг избор. Водата там е топла, а дъното е тинесто и човек не може да излезе изключително чист от нея. След опеделен час, хората някакси изчезнаха и побързахме да не се окаже, че няма транспорт наобратно. За щастие, нашите мототаксита ни чакаха, както се бяхме уговорили.

С Мено решихме да не пътуваме отново с автобуса, с който дойдохме. Оказа се, че той върви по изключително заобиколен път, докато близо до вулкана минава карибската магистрала. След спирането на няколко автобуса, все пълни, имахме късмет да открием сезона на стопа и да се приберем без пари.

Картагена е един от най-старите градове в Латинска Америка, главен център на испанските колонизатори, петия по големина град, най-посещавания и международноизвестен курорт в Колумбия, както и мястото където се проведе националната конференция на AIESEC – NATCO. Градът е разделен на няколко специфични района, като ние бяхме настанени в курортната му част – Bocagrande (Голямата уста).
Bocagrande е квартал, който на мен удивително ми прилича на Слънчев бряг. Тъй като се намира на полуостров и не може да бъде застрояван настрани, хотелите растат на височина. Въпреки малките плажове, амбулантните търговци на всеки метър, шума от големия град и липсата на зеленина, а може би точно поради тези причини, Картахена е любимо място за почивка на повечето колумбийци. Обяснявам си го с това, че където и да се отиде по колумбийското крайбрежие, може да се открият пустинни плажове, докато местата, на които партитата и живота течат постоянно, са малко.

Досадните амбулантни търговци са няколко типа. Първият продават очила Rayban за 10 лева. Не разбрах дали въобще има търсене за тези слънчеви очила, но предлагането им по улиците е огромно. Вторият тип търговци са тези, които продават накити. И те щъкат навсякъде, но ако не усетят интереса ти, не досаждат. С тях може да се споразумяваш много дълго време. Голямо изкуство е, на което мога да се възхищавам. Ако човек не е особено заинтересован, може да свали доста цената. Аз се пробвах за спорта, но все завършвах с нещо купено, уж на далавера.
Съществуват разбира се и други дразнещи продавачи. Например негърките които предлагат безплатно масажи, а ако туристът направи грешката да се съгласи, после трябва да плати 30 000 песос (20 лева). Същия начин е с плетенето на расти. Добре, че нямам толкова коса и не ми предлагаха тази услуга. Продавачите на миди работят на същия принцип. Предлагат ти първата мида да я опиташ без пари и чрез ловки движения, овладени с майсторството на фокусник, преди да се усетиш, че първата мида е свършила, се оказва, че си изял 3-4 и трябва също да ги платиш солено. Не на последно място остават и музикантите. Идват без покана, ако видят, че им се радваш, застават до твоето място, свирят и после искат пари. Всичките тези услуги не са привилегия само за чужденците. Патят си и колумбийците.

Старият център на Картагена е невероятен. Изпълнен с църкви, паметници и стари сгради, спокойно мога да твърдя, че изпреварва по европейски вид и атмосфера много западноевропейски стари градове. Стилът на сградите е колониален и отчасти италиански. Улиците са тесни, необикновенно чисти и подредени за център на голям латиноамерикански град. Балконите на старите къщи са изпъстрени с цветя, а магазините на изветни световни марки са вписани в атмосферата. Дори търговците не са толкова натрапчиви. През нощта жълтеникавата светлина от уличните лампи предава един много романтичен старовремски вид на центъра.

Целия стар център е заобграден от висока и дебела каменна стена, една от колониалните архитектурни забележителности. Строителството й е започнало през 16 век, след поредното плячкосване на града от пирати – в случая от Францис Дрейк. Проектът продължил почти два века поради междувременните поражения от бури и пирати. Стената се счита за завършена от испанските колонизатори през 1796 год., 25 години преди те да бъдат изгонени от крайбрежието. До момента почти цялата стена е запазена във вида си от преди 200 години.

Известният със своята музика бар Cafe del mar, е разположен върху нея . Коктейлите предлагани там не са толкова скъпи, като се има предвид местоположението и платежоспособността на много туристи – струват по 10 лева. А за посетителите се открива прекрасна гледка към залязващото слънце…

Един от символите на Колумбия и Картахена, който може да се открие в почти всички туристически материали за страната, са жените, носещи върху главите си плодове. Забравих да спомена, че те също се включват сред досадните продавачи по плажовете, но имат предимството на колоритния си вид.

Не на последно място, сред забележителностите на града е и Сан Фелипе, най-голямата крепост, построявана някога от испанските колонизатори. Изградена върху малък хълм, крепостта устоява на многобройни атаки и никой не е успява да я превземе.

Цялата крепост е пронизвана от сложна система от тунели, свързващи стратегически точки на сградата. С тяхна помощ са доставяни провизии и амуниции, като тунелите са изградени така, че и най-тихия звук да отеква, правещ невъзможно проникването на вражески сили и спомагащ за вътрешната комуникация.

Изрън няколкото богати квартала и туристическите места, градът е изключително беден. Разликите между статуса на жителите му са огромни. Една от причините е, че държавата не отпуска много средства за развитието му поради пословичната подкупност на градските администрации на морските градове. Хората, живеещи по карибското крайбрежие се славят още и с пословичния си мързел. Не е необходимо да работят много, за да оцелеят. Климатът е тропически, дните са винаги едни и същи, а и не съществуват природни катаклизми, които биха попречили на безгрижието, простиращо се в района.

На 20 Юли Колумбия празнува деня, в който през 1810 година Богота обявява независимост от испанските колонизатори. Преди почти 200 години родените в Америка деца на колонизатори недоволствали от неравнопоставеността им в парламента спрямо испанците. Така на 20 юли, тогавашния ден на търговеца, в центъра на Богота няколко гражданина отишли в дома на един от известните испански търговци – Дон Хосе Джоренте и поискали една ваза за цветя с претекст, че им трябва за празничната вечеря в чест на кралския комисар. Дон Хосе отказал, защото няколко пъти давал вазата и тя започнала да се захабява и да губи търговската си стойност. Използвайки този претекст няколкото човека, присъстващи на тази срещата, започнали да обясняват на заобикалящите ги хора, как Дон Хосе им отказал, обиждайки местните американци и кралския комисар. Други хора от съзаклятническата групата, разпръснати в тълпата, започнали да викат “Обиждат американците”, “Долу правителството”. Това довело до масово недоволство в местното население, съставено от метиси, испанци, родени в Америка и индианци. Започнали да летят камъни, да се чупят прозорци. След този ден започнала борбата за независимостта на целия регион, която окончателно завършила 10 години по-късно с освобождението на днешните Панама, Венецуела, Колумбия и Еквадор.
Вчера успоредно с деня на независимостта се проведе и Марш на свободата с надсловие за освобождаване на над 700 заложници, държани от бунтовниците ФАРК. В
големите гладове хора от всички съсловия и професии, тръгвайки от различни точки, се събираха в центъра, където се проведоха концерти. Хората в Колумбия наистина са обнадеждени след освобождаването на Ингрид Бетанкур, че скоро проблемите с ФАРК ще свършат. Условието за участие в марша е носенето на бяла тениска.

Вчера бях на гроба на Пабло Ескобар – все още един от най-известните колумбиици (въпреки, че е убит в далечната 1993 година). В България Меделин е известен със своя картел, на чело на който е стоял Пабло. Ето и малко история за него:
Започва кариерата си като крадец на коли. Влиза в наркобизнеса след като убива дилъра, който му продава 14 килограма кокаин. След това подчинените на убития почват да работят за Пабло. Тъй като е безмилостен и жесток, не се спира пред нищо, за да разшири властта си. През 1982 година става депутат в парламента, чрез което печели имунитет и подпомага законово своя бизнес. Медиите обаче започват да пишат за него и той излиза от сцената и решава, че е по-лесно да подкупва политици, отколкото да се занимава с политика. Човекът е принципен – който не иска подкуп, бива убит (“plata o plomo”). Тъй като малко хора застават срещу него, неговата власт и богатство растат дотолкова, че през 1989 година е обявен за седмия по богатство човек в света (според “Форбс”). Страхува се единствено от екстрадиране в САЩ, тъй като там няма власт над политиците. За да я предотврати, неговата армия завзема върховния съд и застрелва повечето съдии, които я подкрепят екстрадирането и унищожава документите, необходими за това. Взривява с кола бомба и сградата на DAS (нещо като нашето вътрешно министерство), тъй като не му харесва тяхната политика. Кандидатите за президент по това време започват кампании с планове как биха се справили с проблема “Пабло”. Съответно единия от тях е убит при една от изявите му, а в опит да бъде екзекутиран втория, е взривен пътнически самолет, при което загиват 120 невинни човека. В началото работи с бунтовниците-комунисти от ФАРК, но след като забогатява много, започват пререканията. Това е и причината Ескобар да е един от създателите на “паламилитариес” – армия, защитаваща интересите на богатите и воюваща с ФАРК. В един по-късен етап обявява война на правителството и дава награда за всеки убит полицай и животът в Меделин става ад, изпълнен с всекидневни атентати и престрелки.
Притежава изключително много имения, но едно се отличава повече – има собствен зоопарк с екзотични животни от всички краища на света. Пабло харчи много пари без особен стил. Но това е една от причините бедните хора да го обичат. Помага им със средства и подаръци, присъства на футболни мачове, строи игрища. Също така плаща и на местните, живеещи близо до неговите имения – за информация при евентуално нападение от полиция или от други враждебни групировки. За това Пабло е неуязвим. САЩ се дразнят, защото за много убийства и целия внос на кокаин в страната е виновен Меделинския картел. Пращат специалните сили да тренират колумбийската армия да се бори срещу него. Пабло усеща натиска и сключва договор с правителството – те променят конституцията и забраняват екстрадацията, а той се “предава” и живее в затвор, построен от него и за него в Енвигадо, на планинско било, от което се вижда целия Меделин. В неговия затвор охраната е назначена от него, има дискотека, както и затворникът излиза по барове и празненства когато пожелае. Контролира целия си бизнес, необезпокояват от никого. Залезът му започва, когато в затвора привиква двама от своите партньори и ги убива, тъй като крадели от него. Правителството иска да го премести в истински затвор, той отказва и излиза в нелегалност. Наркодилърите, работещи за неговите партньори стават негови врагове, тъй като не знаят дали те няма да са следващите убити. Създава се групировка, наречена “Los Pepes”, които действат по отработените методи – екзекуция на всички близки до картела Меделин. Има слухове, че тази групировка е подкрепяна от правителството и от Американските специални части, използващи подобни техники. За Пабло става много опасно и започва да се движи само с по един бодигард с таксита. Неговото семейство е в опасност, правителството отказва възможността жена му и децата му да напуснат страната. С метода на треангулацията, докато говори по мобилен телефон със сина си, местонахождението на Пабло Ескобар е открито, заобиколен е отвсякъде и опитвайки се да избяга бива застрелян (каквато е била целта. Никой не желае той да бъде арестуван поради подкупната съдебна система). Датата е втори декември, 1993 година.

Бива погребан в гробището Montesacro в присъствието на хиляди негови поддръжници.

Тези и много други факти покрай живота на Пабло могат да бъдат видяни във филм на History Channel, разказващ историята му.
Тази година в Холивуд са запланувани два игрални филма – “Escobar”, режисиран от Оливър Стоун и неговата конкуренция – “Killing Pablo”.

Малко се забавих с ден 2…
Втория ден е посветен на проекти, изискващи повече знания. Включени бяха електроуреди, както и превозни средства. За мое учудване проектирането на кафе машини е по-трудно от създаването на една кола например. Изисква се знание в електрониката и съответно частите, с които се работи са значително по-малки.

На първата снимка е автоматичен барман и дозатор за алкохол в рок барове … Защо точно в рок баровете ли ? Защото един от студентите-проектанти свиреше на китара музика, която отдалече наподобява рок. Има два типа бутони – един, който селектира бутилката и втори, който избира дозата. (Бутилките бяха пълни с вода … )

Тази машина сипва саке. Не знам как са успели да внесат алкохол в университета. По принцип е забранено и няма дори бира в кафенетата. В нито един университет тук. Културни разлики…

Това са две машини за правене на коктейли и шейкове. Тази вляво след като сипе напитката я поръсва със шоколадови пръчици.

В една от учебните години студентите създават превозно средство. Тъй като струва скъпо, те трябва да си намерят и спонсори, които да платят за частите. За щастие не е толкова трудно някоя фирма да плати за направата на кола. Най-малкото защото университета е частен и повечето от учащите имат пари.

Моят първенец е това бъги. Оръжията и войниците са истински! Не знам бащите на проектантите кои са, но определено така аранжирано вдъхва респект.

Електромобил за 1 човек…

Кораб на въздушна възглавница… дори беше тестван във фонтана около библиотеката. От време на време закъсва, но като цяло е впечатляващ.

Последната година студентите правят обширно изследване във ферми и създават продукт, който е от полза за работещите там. На снимката е имунизатор за животни:

Университетът ЕАФИТ продължава да ме изненадва всеки ден. Днес, идвайки на работа, ме посрещнаха щандовете на специалността “Инженерен дизайн”. Всяка година студентите създават различни продукти, които ги представят на края на семестъра (сега!). Първи курс пък, докато навлезнат в специалността си, са създали будки за продажба на хот дози и други храни. Днес те се занимаваха с готвене и продаване на ядене от направените от тях щандове.
Първият проект, който ме посрещна е държачка за списания.

А ето го и моят приз за най-оригинална и яка идея. Водно колело. Ама истинско. Защото на някой хора им е омръзнало да карат обикновено колело и искат да осъществяват това действие в басейните си.

А сега за първи курс. Щандовете им бяха разнообразни и изпълнени с различни, предимно типичните за тук пържени неща. С радост разнообразих стандартния си обяд. А по принцип не съм толкова доверчив в способността на готвене на 18 годишните…

Тук са използвани доста оцветители (цветът не е преувеличен от фотоапарата ми), но въпреки извънземния цвят, нещата бяха вкусни.

А призът за най-вкусно нещо е за щанда на тези момичета – сладолед с гофрета и малко тропически плодове. Вярно, че не изглеждат като специалистки в правенето на гофрети, но външния вид греши.