Колумбия

Една от големите нестопански организации в Латинска Америка е “Un techo para mi pais” или преведено на български “Покрив за моята страна”. Програмата стартира през 1997 в Чили и поради успеха си се развива и в други латиноамерикански държави. Аз се включих в една разходка с меделинското подразделение, едно от 12-те в Колумбия. Задачата ни беше да се запознаем с хората от гетото, да се срещнем с тези, подкрепяни от организацията и да видим как се справят сега.
Гетата в Меделин се намират сравнително високо по планинските била, заобикалящи града. Въпреки, че живеят в беднотия, хората тук имат една от най-красивите гледки, като рано сутрин кварталът е обвит в облаци.

Срещнахме се с бедни хора в кварталното училище. Донякъде ми напомни на българските по надрасканите чинове.

Идеята на организацията е не само да построи безвъзмездно къщи за хората, а те след това да се оправят както знаят. Строенето им от доброволци се извършва в първата фаза от проекта. Къщите са дървени и служат като временно убежище, което не е предвидено да издържат повече от 7-8 години. Ето и две такава:

Хм, май е по-добре да започна с това какви са условията на живот в гетото. За разлика от Санто Доминго Савио, за което бях писал преди, тук постройките са дървени и паянтови. Кокошки се шматкат по улицата, а от къщите звучат силно различни хитови песни. Повечето от тях нямат под и са издигнати направо върху земята. А по билото на планината е наистина кално – с една такава червеникава кал, която се залепя усърдно за обувките (ако ги имаш).

Целта на Techo е да накара местните хора да работят за своето излизане от гетото. Съответно съществуват много проблеми. Първият и най-голям е, че местните жители не искат да се трудят. Смятат, че им се полага безплатно жилище от държавата, защото Меделин скоро ще стане още по туристическа дестинация и на мястото на квартала ще бъде построен лифт за туристи. Организацията не строи къщите безплатно, а иска някаква инвестиция от жителите, която се равнява на около 150 лева (при реална цена на къчата към 1500 лв). Обосновката е ясна – ако не се потрудиш, няма да оцениш това, което получаваш. Отделно, целта не е да се построи нещо за постоянно, а само да се направи първата крачка към развитието на дадената фамилия. Втората е информационна помощ за семейството – студенти от различни университети и специалности помагат със здравни, правни, образователни и други съвети. Както и в намирането на по-добре платена работа. Този период продължава няколко години. Тук Techo не участва активно, а служи за връзка между семейството и другите организации. Третата стъпка е излизане извън гетото с помощта на кредит и закупуване на апартамент.
Дали от обезверяване, дали от мързел или от чакане на неволята, жителите в гетото не са много възхитени от тази програма. За това пък участниците в организацията са млади и много енергични – досущ като моите приятели от “Зелени Балкани”, както и като много други неправителствени организации в България и по света.

Ето и малко снимки на децата, отгледани на това място. Не всички имат добро възпитание, много страдат от недохранване, а не може да си позволиш да им купиш нещо от магазина, защото това би довело само до по-лошо.

Как си представате рая? Аз смятам, че намерих едно от най-райските места на този свят. Въпреки трудностите да го достигнем, подкупването на един полицай, за да ни допусне до парка и тричасовия път до плажа.
Представете си място, което сте виждали само на снимки.Далеч от цивилизацията. Без мобилно покритие, без електричество. На такова място времето няма значение, най-малкото защото човек се чувства абсолютно спокоен, без никакви грижи и ангажименти.
Плажът е златист и безбрежен, а пясъкът леко пари. Надвиснали над него кокосови палми заместват липсващите чадъри. Личи си, че някои от тях са преживяли бури. Морето е кристално чисто, вълни почти няма. Когато се гмурнеш в хладката вода, забелязваш и морските обитатели – няколко вида пъстри рибки, които се срещат в Европа само в аквариумите, червеникави водни растения, закрепени за скалите. Единствените звуци, които се чуват, са плясъка на вълните, разливащи се по брега, както и далечното пеене на птички в гората. Растителността до плажа се състои от палми и лиани, като земята е покрита с паднали кокосови орехи и с изсъхнали палмови листа, под които се крият раци. Слънцето не е толкова силно, колкото би си го представил човек на тази екваториална дължина, а лекия бриз разведрява обстановката.
Близо до плажа се намира къмпинг за палатки, малък ресторант и гардероб, където човек може да си заключи вещите. Ресторантчето се захранва от бучащ в далечината генератор и работи само в определни часове на деня. Ако човек като нас изпусне обяда, се задоволява с някой кокосов орех по стар приключенски обичай. Всъщност да се събори кокосов орех от високите палми хич не е лесно и те кара да си спомниш позабравената книга от детсвото с описаните мъки на Робинзон Крузо на неговия пустинен остров.
Хората, намиращи се на това място са страшно интесни – в повечето случаи чужденци, пътешестващи в Латинска Америка. Всеки от тях има интригуваща история за разказване как се е озовал в Колумбия и как в много от случаите е останал за повече време от предвиденото. В лицето на всеки се чете усмивката и спокойствието, което това място придава.
Към 6 часа се стъмва, включват се десетината лампи в комплекса, а за останалите места се продават свещи от една малка будка в съседство с ресторанта. Преживяването да си на седянка около свещ след залез слънце е някакси забравено в днешно време, поради удобствата на съвремения живот.
След изпълнения с толкова емоции ден, вечерята с риба е невероятна. Заставаш на опашка, за да си я поръчаш, а след половин час една колумбийска лелка я носи на масата. На съседната маса седят израелци, които обсъждат нещо на техния си език. Чува се също английски, холандски и някои от скандинавските езици.
На върха на полуостровчето, заграждащо залива е построена колиба, под покрива на която са разположени хамаци за удобство на туристите. Водят се пет звезди. Лежейки в един такъв, полюшван от някое неволно движение, се всушваш в шума на морето, който те заобикаля. В началото е странно. Малко хора са свикнали да спят на такава обстановка.
Сутринта за ранобудните има страхотен изненада – огненочервен изгрев. Имаш възможност да видиш как за 15 минути слънцето се подава от хоризонта и огрява с лъчите си палмите по плажа. Един облак е покрил върха на близкия хълм, а едно куче се разхожда, необезпокоявано наоколо. Може и да избереш да лежиш в хамака си и да бъдеш обезпокоен от слънцето малко, след като изгрее. Няма завеси…
Пожелавам на всеки да може да усети вдъхновението от подобно пустинно място. Снимки може да намерите тук.

Ел Пеньол е една от интересните забележителности, намираща се на два часа път от Меделин. Транспортът се обслужва от малки автобуси, които работят като междуградски маршрутки.

Виждайки, че сме туристи, (аз с фотоапарат и американка до мен …), се опитаха да ни накарат да се кача отново на кон. Устояхме на десетината предложения и разбихме надеждата в очите на местните.

А ето това представлява Piedra de El Penol – монолитна скала, за която се носят легенди, тъй като няма подобна друга в околността. Някои местни хора дори вярват, че е паднал метеорит.

През 1954 година е построено стълбището, което изглежда като некадърно направен шев в скалата. Самата тя е висока 200 метра.

А самото стълбище се състои от 649 стъпала … на всичкото отгоре за това “удоволствие” се плаща такса от всеки пожелал да се качи …

Разбира се, веднъж излъган, няма човек, който да се откаже. Финиширалите са възнаградени от доста внувителна гледка на заобикалящите скалата язовир и планини. На върха се продават и типичните сувенири тук. Хората, работещи горе, наистина трябва да обичат работата си, за да изкачват височината всеки ден.

Новината на деня е, че има малки патенца в езерото на моя университет – ЕАФИТ. Много съм радостен!

Дори да остана без пари, благодарение на тези животинки няма да остана гладен!

От животните впечатление ми направиха крокодилите…

и огромната уста на хипопотама! Когато хипопотамите се скрият във водата, почти не могат да бъдат открити.

Има и специална палата, отделена с мрежа и посветена на пеперудите.

Разбира се заваля и подгизнахме, докато стигнем до метрото. Чак и розовите фламингота се измокриха.

Тук е много нормално да се продават плодове и сокове на улицата. А и са страшно вкусни. На снимката е показана машината, за изцеждане на захарно цвекло, за да се направи от него сладък сок, който е типичен за региона. В почти всички случай чаша сок или плодове струва около 70 стотинки (1000 песос).

В Колумбия няма проблем с естествения прираст на населението. За разлика от Европа, тук преди 2-3 десетилетия е било нормално семейстата да имат над 4 деца. Сега 3 е нещо като стандарт. Рядкост са случаите с едно единствено дете в семейството. За това и в повечето случаи майките, въпреки че имат професия, се преквалифицират на домакини.

Имахме времето да се разходим по квартала до следващата спирка на лифта. Преди няколко години партизаните от FARC са се крили тук. Кварталът е построен без всякакъв градоустройствен план, което до този момент не бях осъзнал какво значи. Разстоянието между къщите в повечето случаи е до два метра, като пътеките не са перпендикулятни една на друга, а криволичат както е дошло. Страшно лесно е да се загубиш и да те оберат например. Аз си мислих, че като се тръгне надолу, може да се засече някоя улица и да се стигне до спирката. Добре, че беше една много любезна жена да ни прекара по пътя …

Или не чак толкова ботаническа, колкото ние си преставяме. Поради топлия климат и подобряването на инфраструктурата на града,скоро е изградена градина за отдих и почивка. Една странна структура посреща хората на входа.

От растенията, които се отличават от обичайните, срещани по улиците, са огромните кактуси.

Още не мога да се нарадвам колко големи палми има тук.

А тъй като си беше горещо, няма много деца, които да се страхуват да не се намокрят.

Както и някои от възрастните де…

Тъй като бях чувал легенди за мачовете в Латинска Америка, а по новините в България постоянно съобщават за ранени след мачове в различни градове тук, бях решил да се подготвя за заветната среща Атлетико Насионал (Medellin) и Аудакс Италиано (Чили). Купата е Либертадорес или американската шампионска лига.
Играта е за добро класиране в групата и евентуално продъжаване към финалите.
Подготовката ми трябваше да се състои в хвърляне на камъни от прозореца на апартамета и целене на случайни минувачи, представяйки си че са съдия или противникови играчи. За съжаление, нямах моралната подкрепа от феновете тук и тренировките са отложени за неопределено време.
Денят е 3 Април, мачът започва в 9.30. Малко преди това метрото беше цялото зелено.

Пред стадиона има опашки за влизане в Б сектор…

В Меделин има два местни отбора. Единият е Идепендиенте Меделин, а другият е Насионал. Насионал е по-обичан от публиката и е бил повече пъти шампион на Колумбия. Включително и веднъж (1989) носител на Либертадорес. И двата отбора играят на един и същи стадион, като си имат свои предпочитани страни. В случая страната на Насионал беше препълнена, докато в останалата част на стадиона нямаше много хора.

За сметка на това феновете там викаха за целия стадион. Особено когато след добра игра Насионал поведе с 1 гол.

И все пак очаквах повече от мача. Феновете не бяха толкова колоритни, колкото си ги представях, може би заради това, че мача не е толкова важен. Нямаше бомбички, факли или нещо по-атрактивно. Но все пак, аз като най-големия фен, не мога без тениска.

Насионал се отпуснаха и това доведе до крайния резултат от 1:1. За финал бяха и освиркани от публиката, поради слабата игра последните дни.
А в същото време полицията остана без работа …

Фактът, че Меделин е заoбграден отвсякъде с планини, способства за едно нещо – повече купон за парапланеристите!!!
Въпрекия изливащият се почти всеки ден проливен дъжд …

… екстремистите не се отказват лесно.
Меделин е известен като център на параглайдинга. Поради добрите условия тук съществува професията инструктор по парапланеризъм, тъй като през цялата година има хора, които желаят да полетят и не е предимно сезонно както при нас.
Инструкторите си чакат спокойно да дойде някой, за да го повозят.

Разбира се, след като този някой подпише, че носи цялата отговорност на свой гръб.

Усещането да се види града на километър под теб обаче си струва.

Определено е много по-различно от бънджи скоковете и парашутизма, при които превес взима адреналина в първия момент. Тук има време да се оглеждаш, а когато ти доскучае, винаги има възможност за екстремни маневри. А и може да се правят страхотни въздушни фотографии.

Инструкторът ми, с нетипичното първо име Маласки, разказа как сутрин понякога е възможно, благодарение на термиките, човек да се издигне над облаците. За съжаление нямахме този късмет …

Спускането трая двадесетина минути като за това време имах възможността да се снимам и с главата надолу.

А децата на поляната сякаш се радваха на кацанията повече от самите кацащи.