Колумбия

В последните дни от нашата обиколка миналата седмица имах възможността да посетя няколко райски места в района на Перейра и Армения. Първото място е градчето Саленто. Граничещо с Националният парк Los Nevados, то е едно живописно кътче, което отговаря напълно на правилата, описани в предишна статия.

Много от местните хора се изхранват от туризмa. Един от традиионни спортове е ездата на коне. Това е и причината няколко човека да ни предложат това “удоволствие” и накрая да се съгласим.
На мен ми се случи за първи път – в началото чувството е странно, но като човек свикне с потръскването и с мисълта, че може и да падне, става забавно.

Между другото искам да отбележа, че Симон Боливар също е яздил бял кон. Всякакви съвпадения да се смятат за случайни.

Разходката се състоя от преминаване по стръмни и забутани пътеки, но и се октриха и пейзажи като този:

След като се тръскахме повече от 1 час и преживях странното разкрачено ходене на начинаещите след слизане от кон, посетихме Долината на Кокора (Valle de Cocora). Забележително за мен беше как на такова място, посещавано от много хора, е перфектно чисто. На път за резервата дори ни спря войник, за да може момичета от Саленто да ни запишат данните и да ни дадат торба за отпадъци. Преди известно време колумбийското правителство е взело мерки като първата стъпка е била екологичното образование на децата в училищата. Това дава наистина един видим ефект.
Долината Кокора е известна с извисяващите се колумбийски национални палми сера.

Това са дървета, които достигат 50-60 метра височина. Интересно е да се види как с пъти са по високи от другите дървета в гората Заради издръжливостта и височината на тези палми, понякога се използват и за поставяне на gsm антени в градовете като листата им естетически прикриват съоръженията.

Второто райско място, което беше последното за седмицата, се нарича Termales de Santa Rosa и представлява няколко басейна с гореща минерална вода и един страхотен водопад.

Причината, поради която бях изключително радостен от топлата вода е, че в Колумбия я смятат за нещо лошо. Има някакво вярване, че душ със студена вода е много полезен и калява. В Меделин има апартаменти без бойлери, а в тези в които има, се пускат в изключителни случаи. Дори в някой хотели няма постоянно вода за къпане. Започнах да свиквам с това, но чувството да киснеш няколко часа на такова място е незаменимо.

Когато на някой му омръзне топлата вода, е свободен да се изкъпе във водопада.

Сигурността в Колумбия, има ясно изражение – на всяко туристическо място, което би могло да представлява интерес за партизаните от FARC, са поставени няколко войници с автомати за охрана. По този начин сегапния президент Урибе не остава много надежда за успешни нападения на бунтовниците срещу мирното население. Тъй като реално войниците нямат много работа, са много разговорливи.

Та ето го и времето за основното нещо, което научих в този парк.

Картелирането на производителите на кафе последните няколко години, е довело до обща и силна политика на световния пазар. До миналата година е било позволено колумбийското кафе да бъде смесвано с различни сортове. От септември месец това е забранено и в Европа се продава 100% колумбийско кафе. Отделно за да бъде развивана марката е създадена и световната верига кафенета “Хуан Балдез” с цел да бъде конкурирана американската верига “Старбъкс”.

След изпълнения с преживявания ден, ето и една снимка на залеза на слънцето.

Еко хотелът, в който се състоя конференцията на АИЕСЕК се намира близо до едно от типичните колониални села, каквито са повече от 50% от малките населени места в Колумбия. Как са устроени?
Когато колонизаторите са дошли, първата им работа е била да построят църква, в центъра на селото. Все още това обикновенно е една от най-внушителните сгради там.

До църквата обикновенно има кръчма, а площада на който са разположени е изпълнен с цветя и типичните, символизиращи Колумбия, палми.

Площадът е център за социални контакти и за това е и едно от най-оживените места през деня.

Всяко селище, независимо колко е голямо, задължително има паметник на Симон Боливар. За незапознатите, Симон Боливар е най-значителната личност в кратката история на Латинска Америка. Роден в богато семейство, той отива да учи в Испания, където се жени, но жена му почива и той се връща в Америка. Таксите, робството и монополът в търговията стигат своята кулминация. По същото време Наполеон слага своя брат на трона на Испания, но колониите отказват да признаят новия монарх и една по една обявяват независимост. През 1812 година, Симон Боливар, станал герой на независимоста, печели много битки срещу испанските войски. Неговата мечта е да обедини цялата Южна Америка в една страна – Велика Колумбия (Gran Colombia). Това става след последната битка на 7 август, 1819, обявявайки независимост на целия регион.
След този период, Симон Боливар е избран за президент, но не успява да се справи с различните политически фракции в толкова голяма територия и скоро Велика Колумбия се разпада на днешните Венецуела, Еквадор и Колумбия. Героят на независимостта е изхвърлен от политиката и умира самотен, отхвърлен и безпаричен.
Другата промяна в териториалната цялост на страната става след гражданска война, от която САЩ се възползват и помагат на тогавашната провинция Панама да се откъсне през 1903 год.

Около площада се намират кметството, полицията, малки магазинчета, представителства на враждуващите гсм оператори. Интересно е да се отбележи, че поради планинския терен и цената, разпространеността на мобилните телефони е значително по-голяма от стационарните такива. Правителството е инвестирало много пари за да няма откъснато от комуникация място в страната.
На центъра обикновенно има сграда музей или театър, където е културния център на градчето.

Тези места съществуват някакси в безвремието. Старите игри от бабините години като “сапо” все още се играят. Идеята на тази игра е от определено място да се хвърлят метални рингове, а целта е да се уцели дупка в кутията, която дава възможно най-много точки.

Шахът е на почит като редовно се организират турнири.

Културният център донякъде прилича на пенсионерските клубове, повечето от които в България отдавна са закрити.

В такова селище никъде не може да се срещне стреса на съвременния живот. По стар обичай хората ходят в центъра на улицата и се отместват пред колите само ако е абсолютно наложително.

Наблизо се намира и селското училище. Поради политиката в Колумбия за развитие на високите технологии, всяко училище е снабдено с компютърна зала с интернет, където децата могат да се обучават.

Тъй като се намираме в района на кафето, навсякъде наоколо бяхме заобгрдени с кафеени плантации.

Страхотния ми гид в околността, Мануел, ни заведе в една типична къща, близко до селото, в чийто двор се отглежда кафе. Хората бяха напълно непознати, но страшно се зарадваха, когато ги помолихме да разгледаме.

Невероятно любезни и гостоприемни, като разбраха, че бих желал да опитам домашните им мандарини, хората опънаха стълбата и от дървото набраха половин чувал мандарини, който ни подариха.

Следващата спирка от обиколката се получи при преминаването ни покрай едно игрище по “техо” в селото.

Техо е стара местна игра, която се състои от пиене на бира и хрърляне на метално гюле.

Целта е да се улучат две листчета, пълни с избухлив прах (като нашите миниумки), поставени в глина на 20тина метра от човека. Местните владееха забележително това изкуство. Аз лично бих се замислил дали бих стоял на 1-2 метра от целта, а те имаха странно доверие в съотборниците си и го правиха.
Целта на играта е след хвърляне на металното гюле, да бъде оцелено листче то и то да избухне. Ако никой не постигне целта, се дава точка за най-близко попадение.

Цялото игрище е направено така, че да има възможно на най-близко разстояние удобна поставка за много бири. Всъщност останах с впечатлението, че бирите са значително по важни от гюлето.

Интересно нещо, което разказаха местните, беше това че общината била решила да закрие игрището, но хората веднага се събрали, направили подписка и в момента мястото принадлежи на националната организация по техо. Гражданско общество…
Отново всички бяха страшно отзивчиви и ни отстъпиха една писта да се посмеят над нашите способности да играем техо. Всъщност аз веднъж почти оцелих мястото с глината, което си е постижение 🙂

Последната забележителност на селото, с която се гордее, е гробището, признато преди двадесетина години като национален културен паметник.

Поради нарастващата липса на гробни места, католическата църква си затваря очите и е приела като нормално кремацията на телата на мъртвите. За това и повечето гробове се намират във вертикално положение.

Мястото е много добре поддържано, със зелените и подрязани поляни и могили.

След конференцията се отправихме към Парка на Кафето…

Един от най-емоционалните моменти на това събитие беше историята на един мотивиращ говорител, японец от Колумбия. Разказа как всъщност не всички японци знаят карате, как колумбийците, въпреки че света им е обърнал гръб, всъщност не трябва  да се предадват лесно. Описа няколко страхотни истории за човешката способност да се справя с всичко, ако е твърдо решен и мотивиран. В последните моменти на речта му, пред огън, символично изкаряйки листчета хартия, голяма част от хората имаха сълзи на очите си. Петер, стажант от Словакия, отбеляза искрено, че за първи път вижда хора, които да плачат за държавата си.Един от девизите на АИЕСЕК е “Work hard, party harder” и по традиция в целия свят партитата са на ниво. Конферентните дни обикновенно започват в 8 сутринта, завършват в 10 вечерта, а после фиеста до 2-3 часа. Режимът определено е уморителен, но си струва. А в Колумбия всички са готови да помогнат в обучението на един чужденец в латино танците.

Едно от първите неща, което прави впечатление тук, са автобусите.

Колумбия е страна на контрастите. Кварталът, в който аз живея, се нарича El Poblado, и е най-елитния в града. В него всички живеят в затворени комплекси с охрана, басейни, сауни, фитнеси, паркинги. Санто Доминго Савио е неговата противоположност. Намира се на другия край на града, на склоновете на планините, заобикалящи отвсякъде Меделин. Подобно на българските гета (пример – Столипиново) всички строежи в него са били незаконни. Ако сте гледали бразилските филми City of God и City of Men, горе долу такова е било и положението в Меделин. Имало е квартали в гетото, които не са можели да се понасят,имало е престрелки, повечето обикновени хора не са си и помисляли да отидат близо до тези места. За разлика обаче от България, както и от повечето европейски държави, тук са се намесили политици, които наистина са разбирали от интеграция на бедните. За по малко от 5 години кварталът се е преобразил напълно и в момента е спокойно място за живеене.
Как е станало това?
Гетото се е разширило нагоре в планината. Това е довело до проблем, че за да се стигне до място, където има градски транспорт, е било нужно да се върви няколко часа пеша. Поради незаконните строежи и липсата на план, улиците са тесни и непригодни за нормални превозни средства. Решението – лифт, водещ от метрото към планината.

Тъй като всички знаят колко важен е този лифт и метрото, всеки пътник го пази като свое. Никой не драска, не хвърля боклуци. За това сигурно помага и силното присъствие на полицията навсякъде.

Отделно от внимателното отношение на жителите към обществената собсвтеност, в метрото се развива и културата. Например в някои метро станции има библиотеки, които могат да се ползват от пътниците, минаващи покрай тях.

При изграждането на лифта са били отчуждени няколко терена, където са били построени игрища и други обществени сгради за децата и жителите на квартала. Това успешно е помогнало да ги откъснат от групировките и улицата и да почнат да се занимават с образованието си.

Когато се качихме горе, гледката ми подейства много разчувстващо. Въпреки бедността си, захабените дрешки, тези хора са усмихнати и истински. Пълно е с деца, играещи на улицата, въпреки дъжда.

Поради дъжда, повечето хора се скриха и не успях да снимам какво става обикновенно по улиците. Магазините ми напомниха сергиите по нашите курорти … всичко може да се намери в малки гаражи и приземни етажи. За съжаление дъжда ни накара да се откажем от по-дълга разходка, но при първа възможност ще намеря някой, с когото да отида отново, този път в слънчево време.

Въпреки това пътуването не беше напразно. Благодарение на програмата за облагородяване на квартала, Испанският крал е дарил библиотека, която може да се ползва свободно от всички. Открита е лично от него миналата година и в нея има нови книги, компютри, зала за игри и още една за представления.

Удивително е колко деца ходят на това място. Възрастни хора почти няма. Малките щъкат навсякъде, но от време на време сядат и да четат книги. Обстановката е такава, че и на мен ми се прииска да седна в читалнята.

В залата за концерти имаше репетиция за вечерно представление на келтска музика. Местните проявяват голям интерес към тези културни прояви.

Надявам се скоро да посетя отново кватала…

Още в небето над летището в Меделин се чувства разликата и екзотиката в тропическата природа. Самолетът летеше ниско в облаците, които имаха вид на захарен памук, а планината долу се подаваше през пролуките.Въздуха в Меделин е влажен, но не толокова, колкото ми описваха приятели, били в Калифорния например. На летището ме чакаха усмихнати посрещачите ми от АИЕСЕК и от университета.

По пътя се сблъсках със природата наоколо. Бях настроен за разлика, но се оказа много по-екзотично от фантазиите ми. Всичко наоколо е зелено, има палми навсякъде, цветятата изненадват с красотата си. Някой от тях се продават по магазините в България, но усещането е различно да се видят в градините наоколо. Аз все още не мога да свикна с мисълта, че живея в такава обстановка.

Оказа се, че ще живея в приемно семейство. Две сестри (29г и 26г), един младеж (24г),който заминава след месец в Лондон и идвам на негово място, родителите и едно голямо куче. Тук е нормално преди човек да се ожени да живее с родителите си. Трудно мога да опиша колко са гостоприемни хората тук. Постоянно има някой на гости, на обяд досега не сме яли сами. Лус Елена, майката, ме приема като свой син най-малкото защото след 1 месец и сина и, Хуан Давид, ще живее в такова семейство в Англия. Донякъде това е културен шок за мен, след 5 години живот самостоятелно. Не ми дава да си оправям леглото сам, готви за закуска, обяд и вечеря, иска да ми пере дрехите и да ми подрежда багажа в гардероба. Да не говорим за това, че тук в израз на гостоприемство хранят – наял съм се с латино кухня за седмица напред.
След една бърза баня отидохме до университета, където е моето работно място. Той се намира от другата страна на улицата от апартамента, в който живея.
За университета ЕАФИТ ще пиша друг път. Накратко съжалявам, че в България нямаме такива условия.
В него се запознах с бъдещите си колеги, както и с АИЕСЕК екипа. Всеки се интересуваше от мен, идваше да ме разпитва, а аз се опитвах да запомня и да запиша името на хората, с които се запознавам, тъй като не съм почитател на сапунените сериали и не съм свикнал с екзотиката на имената тук.

Тази година АИЕСЕК Колумбия навършва 50 години, което прави тукашния клон на организацията с 30тина години по-стар от нашия.

Вечерта зарърши с парти. То беше изненада за Сантяго Ескобар, който навърши 20 години и в АИЕСЕК изпълнява ролята на VP Exchange, тоест той ми уреждаше стажа. Аз се бях подготвил с бутилка българско вино. В Колумбия виното не е добро и вносното качествено (предимно аржентинско) е ценено високо.

Тук рядко се слуша музика, различна от латино, но за сметка на това се оказа, че освен салса и меренге има още 100 подразделения в зависимост от района, в който е създадена. Алтернативата на нашите чалга донякъде се явява регетон-а – музика, която предимно се слуша след подпийване, на клиповете на която танцуват знойни латиноамериканки. Танцът е доста секси.
Благодарение на помощта на хората тук, се старая бързо да напредна с ритмите, каквото и дърво да съм…

Въпреки дъжда и лошото време, софийското летище успя да ме изненада с една дъга.

От лондонското летище видях само коридорите … За да се премине до терминала, където излитат самолетите за Америка, ми отне около 1 час по движещи се пътеки, рейсове и пропуски.

В Ню Йорк, покрай 9 часа престой, се уредих с невероятни посрещачи.

Летището JFK е огромно и има новичко  метро между различните десетина терминала. За разлика от него обаче, метрото в Ню Йорк е доста старо и захабено. Отделно в него през ноща си е и криминално. По едно време, когато се огледахме, единствено ние не спахме на седалките.

 След 40-50 минути се стига до центъра на Манхатън. Целта беше Empire State Building, чийто асансьор трябваше да работи до 1:15 за туристи. С нашия късмет обаче точно този ден сградата беше затворена по-рано. За сметка намерихме хубав ресторант в China town:

С яденето сервитьора носи и 10 купи с подправки. По Бай Ганьовски си ги хапвахме отделно.

Всичко изглежда странно познато от филмите – такситата, светофарите, рекламите, огромните небостъргачи.

На Time Square има и неща, които не ги дават по филмите. Например тази полицейска кола:

Последната спирка в Манхатън – Ground Zero, където в момента има огромна дупка и малък мемориал за загиналите. До там ни закара един луд таксиджия руснак, дошъл в америка преди 15 години. Неговата идея за изобретение е впечатляваща – робот жена, който прави всичко и замества съпруги.

Както всичко останало и тоалетните бяха странни и заслужаваха снимка:

Полетът за Меделин беше сутринта и разкри Ню Йорк от високо:

Малко предистория – заминавам в тази екзотична страна, за да осъществя стаж в ИТ отдела на един от елитните частни университети – EAFIT University. Градът е Меделин или така наречения град на вечната пролет (постоянна температура около 25 градуса, 1500м надморска височина). Някои от вас може да сте чували покрай картела Меделин и Пабло Ескобар.
Стажът е осигурен от студентската организация АИЕСЕК.