Палау

Как завършва приключението от част 1 и част 2

Извън палатката вече беше тъмно, а ние бяхме единствените хора на целия остров по средата на Тихия океан. В тропиците нощта идва бързо. В един момент се наслаждаваш на слънцето, а в следващия вече не може да откриеш тоалетното храстче. Чувствах умората от изминалия ден, сякаш слон е седнал отгоре ми. Може би точно заради това сънят не идваше. В палатката беше задушно, въпреки че бях заврял носа си до край, през който се процеждаше морския бриз. Люси до мен се въртеше тревожно и не можеше да заспи. За първи път спеше на палатка и всеки шум навън я плашеше. Ами ако някой пират акостира през нощта? А ако ни залее прилива? Което между другото си беше реална опасност.

Поради отминаващото пълнолуние нощните приливи бяха изключително високи, а ние се намирахме на прекалено малко крачки от морето, за да спим спокойно. Притиснати отзад от отвесна скала. Според графика, който имах на телефона, приливът щеше да мине пика си след цяла вечност, а дотогава с всеки изминал миг шумът на вълните се усилваше. За да успокоя Люси, а и себе си, реших да наглеждам често докъде е стигнало морето.

Така премина престоят ни – в потене, очакване на следващия повей разхлаждащ вятър, гонене на шумящите около палатката раци и измерване на височината на вълните.Дали от умора или най-после се успокоихме, накрая и двамата успяхме да се унесем.

Сутринта

На зазоряване телефонът иззвъня. Показахме глави през входа и ни посрещна гледка, наподобяваща на екзотичните картички – тюркоазеносиня вода, огледнално море без повей вятър, отразяващо облаците в небето и цял остров само за нас. Нямаше и следи от вълните, които плискаха бреговете цяла нощ. Отново се възползвах от газовия котлон, врялата вода заклокочи след няколко минути и се отпуснахме на чаша кафе, извайвайки плана за деня. Все пак натрупали вече морски опит, какво още можеше да ни сполети? Какво ли..

Още преди чашите да изстинат заръмя дъжд, който се усили толкова, че да не виждаме съседния остров. Стегнахме експедитивно багажа и нетърпеливо изчакахме облака да отмине. Притесняваше ни бързо наближаващият отлив и макар да имахме цяла сутрин до него, решихме да не рискуваме и да тръгнем рано. Времето беше облачно, щадящо изгорелите ни лица.

Отплаването

Решихме да се пробваме да минем по краткия път, пресичащ съседния остров. Предния ден този план се оказа неуспешен, но защо да не опитаме пак? Загребахме усърдно натам. Под нас се простираше почти единствено пясък и малки рибки. Никаква растителност или корали. Липсата на флора трябваше да ни послужи като предупреждение. Тревожно започнах да наблюдавам как водата под нас отново изчезва бавно. Преполовили пътя, ние плавахме на не повече от две педи дълбочина. Започнахме да търсим каналите, по които водата се оттичаше, за да се пуснем по тях, зарязвайки краткия път като идея. Въпреки всички предприети мерки обаче скоро пак се чу ужасяващият звук – скрръъъц. След малко отново, по-късо – скръц. Каяците заораваха пясъчното дъно. А липсата на растения под нас означаваше, че скоро всичко щеше да се превърне в пустиня. Затова не виждахме и никакви лодки наоколо. Не можех да повярвам, че това ни се случва отново.

Отново заседнали

След като стана невъзможно да се гребе, слязохме от каяците и започнахме да джапаме в плитчината. Водата едва стигаше до кокалчета на глезена. Вече плаването се беше превърнало в състезание – колко най-далече ще стигнем, преди водата съвсем да изчезне. И двамата с по-едно въже в ръка дърпахме всеки своя каяк – досущ като упорито куче, опитващо се да се отскубне от каишката. Пред нас се показа по-тъмното очертание на река, образувала се от напускащата ни вода. Успяхме да се пуснем по нея, но щастието ни приключи прекалено бързо. Бяхме изправени пред пясъчната пустота, осеяна с малки гьолчета, колкото да ни напомнят, че това някога е било океанско дъно. А всичко изглеждаше толкова перфектно преди само няколко мига.

Отворих телефона да изследвам района от сателитните снимки на Гугл. Там не ме очакваше приятна новина. Пясъчната ивица блокираше пътя ни и продължаваше километри. По план океанът щеше да се върне чак следобед, когато отплаваше и нашата лодка от пристана на Пелелиу. Единственият път бе да пренесем каяците до другата страна на плитчината.

Перипетии по океанското дъно

И все пак тези каяци бяха нови, а дъното беше осеяно с остри камъчета. Притесняваше ме да не ги надраскаме непоправимо. Първата ми идея беше да ги пренесем на ръце. Имахме цялото време на света все пак. Аз хванах каяк отзад, Люси отпред, и така едва крачейки продължихме, докато не можеше повече да го държим. След това се връщахме за втория, използвайки пътя на обратно за почивка. Тази техниката обаче се оказа изключително уморителна и след няколко дължини вече се отчаях. И дръжките на каяка не бяха направени за продължително носене.

Изглежда обаче бях подценил упоритостта на Люси. Тя не загуби дух и постоянно измисляше нови варианти да вървим към целта въпреки умората. Иновацията в процеса, въведена от нея, беше аз да дърпам въжето, а тя да бута отзад каяка. Започнахме да напредваме малко по-бързо. В почивките се разходих няколко пъти до близкото островче. За наше голямо щастие времето беше предимно облачно, дори леко ръмеше, и не трябваше да се борим с жегата. Ако беше слънчево, както предния ден, двамата щяхме да се откажем и да седнем да чакаме прилива. Още една почивка, и издърпахме единия каяк. После обратно за другия.

Надеждата

След цяла вечност дърпане в далечината се забелязаха по-големи и дълбоки локви. Отидох на разузнаване и о, какво да видя? Вече се виждаха водорасли по дъното. Между тях се показваше и по някоя друга гнусна морска краставица. Морските краставици са безгръбначни, които доста наподобяват по големина и по цвят нещо, оставено с много мъки в тоалетната. За щастие са безопасни като ги настъпиш. Изтичах до Люси с радостната вест и зареден с нови сили, успях да издърпам първия каяк до водата. По прорязаните каналчета в дъното почти се плаваше. Вече ободрен от успеха се върнах и за втория каяк. Тъй като нея я беше гнус от съществата, скрити под водораслите, я накарах да се качи на единия каяк, хванах двете въжета под ръце и спрях да дърпам чак, когато водата беше стигнала до кръста ми.

С леки засядания и определено развеселени, с Люси вече можеше да поемем напред към пристанището на Пелелиу по желания начин – гребейки, вместо носейки на гръб тежките пластмасови корита.
В далечината, на брега до пристанището, се очертаваха хора. Покрай нас премина ферибот. Вече отпуснати от напрежението можеше да се насладим на последните минути плаване на собствен ход. До идването на лодката, която щеше да ни отведе обратно към столицата на Палау, Корор, оставаха няколко часа. Стигнахме лесно до брега на бунгалото. Всичко ме болеше, а беше и трудно за вярване колко отдавна в миналото ми се струваше отплаването. При нормални обстоятелства толкова премеждия ми се натрупват за месеци, а всъщност в Палау бяхме от 3 дена.

На пристанището

След като извлякохме каяците на брега, единствената ми мисъл беше да си купя Сникерс и да изпия една студена бира с него. Чак след това успях да почувствам отново жизнен. Малко след нас, на същото място, акостираха двама поляци, преминали цялото разстояние между Корор и Пелелиу за 7 дена – около 35 километра. С останалите в мен сили успях да ги разпитам за тяхното приключение. Макар и на тях да не им е било лесно, техните каяци бяха много по-добре пригодени за дълги преходи. Имаха сухи отделения за багажа, както и ламинирана карта на целия регион, заедно с точно описание на приливите и отливите.

Всичко беше осигурено от компанията, която аз изключих първоначално като скъпа заради транспортните разходи. Вместо да ползват безбожния трансфер с частна лодка за 600$, те щяха да се върнах с държавния ферибот за една десета от цената. Изглежда увереността, че съм проверил предварително всички варианти, ме е подвела. Но в моя защита Палау е едно от най-трудните места, за които може да се намери информация в Интернет. И все пак не съжалявах за избора си. За 2 дена преминах през едно от най-трудните и предизвикателни изживявания в живота си, което ми вдъхна повече увереност за справяне в непредвидени ситуации.

Прибирайки се към Корор, с Люси се спогодихме да се отдадем на поне един ден заслужен мързел, докато се възстановим физически и психически. А после пак на път…

Продължаваме с перипетиите насред Тихия Океан (част 1)

Събудихме се на зазоряване от шума на местната фауна – няколко кокошки и петли, скитащи безпризорни около нашето бунгало в Пелелиу, Палау. Стаята ни, обзаведена семпло с легло, маса и шумен вентилатор, беше разхвърляна. Извършвах сложна процедура по сортиране на необходимото за къмпингуване на самотен остров в Тихия Океан. Очакваше ни дълъг и изпълнен с изненади ден.

Напълних сгъваемата туба за 15 литра вода, купена от магазин в България. Опаковахме палатката, спалните матраци и хамака в един голям найлонов чувал. Храната, посудата, и газовия котлон в друг. Фотоапарати, фенери, дрехи и телефони – в трети. Залепихме внимателно отворите им с тиксо, за да ги направим непромокаеми. Както се оказа малко по-късно, водоустойчивостта проработи само за няколко часа.

Планът

След допитване до местен мъж, който изглеждаше най-запознат с местността наоколо, определихме крайната дестинация – Залива на Костенурката (The turle cove) на около 7 километра от пристанището, на което се намирахме. От него ни делеше един продълговат остров, с непроизносимото име Нджерумикаол, който трябваше да заобиколим. Центърът на този остров е прорязан от воден канал, използван за минаване на пряко. Поради спадащото при отлив ниво на водата, краткият път беше вече недостъпен. Щяхме да заобиколим острова покрай западния му бряг.

Водата беше спокойна, вятър нямаше, слънцето беше още ниско и нежно напичаше нашите несвикнали с горещината тела. В 8:10 часа, натоварили целия багаж сякаш се стягаме за околосветско пътешествие, направихме първото си гребване към целта. Денят беше пред нас и въобще не бързахме.

Първото акостиране

След около двадесет минути достигнахме и първия плаж на острова Нджерумикаол. Аз, като един опитен мореплавател, реших да почета старата морска традиция – слязох от каяка, за да целуна сушата. След няколко снимки реших да продължим нататък, докато е още хладно. Каяците ни бяха заобиколени от плитчина, обрасла с водорасли. С малко усилие, побутвайки дъното с гребла, успяхме да стигнем до по-дълбокото.

Плавахме успоредно на брега и се наслаждавахме на многобройните рибки наоколо. Морското дъно беше осеяно с цветни корали, които биха стрували благосъстояние по магазините за морска акваристика в Европа. Впечатление правиха многобройните сини петънца по океанското дъно. Най-често това бяха морски звезди или големи миди.

Нещо събуди притеснението ни. Кораловото дъно беше изключително остро, което можеше да повреди чисто новите каяци, а те все по-често се опираха в него. Дълбочината на водата около нас постоянно се променяше. В началото на повърхността се виждаха само няколко стръка морска трева, но вече се показваха и скали. Ставахме свидетели на океанския отлив, който по моята таблица трябваше да дойде един час по-късно. Като човек, живеещ в континентална Европа, си нямах представа, че океанът наоколо може да пресъхне.

Почивка по време на отлив

От едната ни страна на около сто метра се намираха бреговете на острова. От другата беше безкрайната шир, където кораловите плитчини свършваха, а дъното се спуска отвесно като в пропаст, способна да погълне многоетажна сграда. Там се и разбиваха вълните, носени от лекия полъх, идващ от безкрайността. Трябваше да вземем решение – или да спрем, докато дойде следващия прилив, или да поемем към океана. След още 5 минути гребане природата реши вместо нас – стигането до по-дълбокото щеше да ни коства значително повече усилия. Когато остана само педя вода под каяка, слязох от каяка и започнах да го дърпам с въже като упорито куче на каишка. Благодарение на водните обувки, които бях нахлузил, краката ми не се надраха от режещите корали. Зад мен бавно вървеше Люси, обмисляйки всяка своя крачка.

Бе едва 10:30, а според моите изчисления приливът щеше да дойде след цяла вечност. Имахме поне два часа да прекараме в разузнаване на този необитаем остров. След кратка почивка завързахме каяците за клоните на близкото дърво и тръгнахме на разузнаване.

На разузнаване

Брегът на този остров се оказан осеян от бутилки, единични чехли, найлонови чували и торбички. Малко по-надолу по брега се намираше плаж, който щеше да бъде уникално красив, ако не бяха множеството боклуци по него. Човек си мисли, че като се намира в средата на Тихия океан, далеч от цивилизацията, местните плажове биха били чисти. Това обаче е далече от истината. Океанските течения са способни да изхвърлят всякакви леки отпадъци на хиляди километри разстояние. Местните рибари често допринасят за замърсяването.

Ходейки по плажа, забелязахме и разпадащ се навес, който се ползваше от време на време. Пред него беше опънат мрежест хамак. Свихме навътре в острова, където гората беше почти непроходима, а пейзажът – еднотипен. Въпреки, че бяхме навлезли само стотина метра, вече се объркахме откъде сме минали. Растителността бе толкова гъста, че ако не беше шумът от морето, можеше и да се загубим докато търсим пътя обратно.

Върнахме се до каяците и поставих пръчка в пясъка, за да сравнявам покачването на морското равнище. Накъдето и да погледна се виждаше само морска трева, камъни и корали. Перфектното време за кафе пауза. Запалихме котлончето, за да стоплим вода. Пясъкът под нас беше като жив – навсякъде щъкаха малки и не толкова малки раци. Някои от тях отиваха към водата, други към брега, а нашите стъпки внасяха допълнително хаос в тяхното движение. Имаше и няколко рака, които реших да заобикалям. Видът с огромни щипки ми бяха най-страшни, а и най-пъргаво пълзяха чрез многобройните си крака. За тях нямаше проблем да се катерят по отвесни скали или да висят надолу с главата.

Отплаването

Два часа след акостирането ни приливът вече беше достатъчен, за да продължим нашия път. Спуснахме се към дълбокото, където пристъргванията в скалите се случваха по-нарядко. След малко преминахме и последния бряг на острова Нджерумикаол и се отправихме през морската шир към нашата дестинация – острова, на който трябваше да нощуваме и който беше толкова малък, че няма поставено име в Google Maps.

За наше нещастие обаче неусетно вече беше станало пладне. Без прикритието на растителността от острова, обедното слънце ни изпичаше бавно. Разстоянието, което трябваше да преодолеем сякаш нямаше край. Ляво на борд, на запад, се виждаше как се разбиват океанските вълни в кораловите плитчини. А още по-лошо беше, че за да стигнем напряко до мястото за къмпингуване – Залива на Костенурката, трябваше да преминем през точно тези вълни.

След цяла вечност гребане не бяхме стигнали и средата на разстоянието между островите. Вълните се усилваха и достигаха застрашителна височина, докато ни удряха странично, разклащайки опасно каяците. Все повече приближавахме мястото, където се образуваха най-високите от тях. Люси започна да се разстройва, а аз вече бях уплашен, че няма да успеем да преминем това препятствие без да корабокрушираме. Наоколо нямаше абсолютно никой, способен да ни хвърли пояс. Нито една лодка не се виждаше на хоризонта, въпреки че пред нас се намираше едно от най-известните места за дайвинг в Палау. Бяхме сами, което не се случва често в днешното модерно ежедневие.

Корабокрушение? Или как да се спасим от вълните

Слънцето продължаваше да пече като във фурна. От време на време някое малко облаче препречваше лъчите му, за да ни осигури момент спокойствие и хлад. Наложих мокра хавлиена кърпа върху раменете си, за да отнема от топлината им. Поредната вълна дойде. Каякът се разлюля. Още една. И след това още една. Докато вързвах каяка на Люси за моя, една от вълните ме накара да загубя равновесие и топнах в морето. Беше плитко, водата стигаше едва до гърдите ми. Това обаче не помогна раницата върху гърба ми да остане суха. А в нея държах фотоапарат и куп батерии. Ядосах се допълнително на създалата се ситуация. Двамата с Люси се чувствахме безпомощни и единствения вариант, който виждахме, беше промяна в курса – вместо директно към Залива на Костенурката щяхме да се опитаме да подходим от северната страна на острова, където би следвало морето да е по-спокойно.

Завихме надясно. Зад нас останаха гребените на вълните, разбиващи се в бяла пяна. Помислих си колко доволни биха били сърфистите на това място, докато нашите желания са точно противоположни – да удържим багажа си сух. С всеки изминал метър чувахме вълните все по-слабо.

Плажът – дълго очакваната почивка

След около едно изгаряне с крем 10 фактор време стигнахме до единствения плаж на острова, който изглеждаше пригоден за почивка. Представляваше една къса пясъчна ивица, която ни зовеше отдалече. Всички останали брегове на острова бяха отвесни скали, обрасли с непроходима растителност и шубраци. Изтощен, измъкнах двата каяка на брега и ги завързах за близкото дърво. След цялото напрежение, легнахме за 10 минути, отпивайки големи глътки вода от голямата туба.

Неусетно бяхме и изгладнели. Поставих газовия котлон, за да “сготвим” лиофилизираната храна, която носих чак от България. Въпреки всичките усилия против намокряне, багажът в найлоновите чували беше влажен. Очевидно се е получила кондензация на влага, по-голяма и от най-смелите ми представи сутринта. Вече си припомнях как е невъзможно да се изсушат дрехи на влажен климат.

Пиратската бърлога

Докато водата завираше, остана време и да разгледам наоколо. Плажът, макар и малък, беше като от туристическа картичка. Седяхме под сянката на дебело дърво, а навсякъде наоколо бяхме заобиколени от вода с тюркоазени оттенъци. Малко по-надолу беше паднала голяма скала, обособяваща кътче за тоалетна. Заобикаляйки я, няколко големи рака изтичаха пред краката ми и се шмугнаха в цепнатините. Напред пясъкът попадаше под морското ниво. След още няколко крачки се стъписах от видяното. Малко над главата ми се намираше пещера, издълбана във варовиковите скали. Тя беше достатъчно голяма, за да ми заприличаше на пиратска бърлога. В единия и край имаше въже, а до него и прът, служещ за стълба. На пода и имаше следи от наскоро запалван огън, а около огнището бяха разхвърляни боклуци и дървета. Почувствах се досущ като Робинзон Крузо, чудещ се дали се е натъкнал на пирати или човекоядци.

Изтичах обратно с новината за откритието, но Люси не беше много въодушевена – още едно нещо, за което да се притеснява. Храната обаче възвърна силите и и тя започна да проявява оптимизъм в мирогледа си.

Буря в рая

Наблизо удари гръм, а скоро и се изсипа типичния за тропиците дъжд. Скрити под навеса, получен от скалата над нас, се наслаждавахме на ромоленето на капките. Вода трополеше и до нас, процеждайки се през варовиковите скали. Това ми напомни да проверя водните ни резерви. Бях изчислил, че бутилка от минерална вода и 15 литрова туба ще ни стигне за 2 дена. Към момента обаче беше останала вода на дъното на тубата – недостатъчно за вечеря, закуска и гребане под слънце целия следващ ден. Трябваше да налеем отнякъде допълнително или рискувахме мъчение в жажда. Според картата на телефона ми на съседния остров се намираше луксозен туристически комплекс, от който можехме да се възползваме.

А без вода накъде?

Дъждът спря. Вече беше към 4:30 следобед. Събрахме багажа и отплавахме на мисия да напълним тубата. Гребането беше леко като този път се наслаждавахме на слънцето зад гърба ни. Наоколо не видяхме други плажове, подходящи за почивка или нощуване, но забелязах как огромен според сателитните снимки в Google плаж е изчезнал под прилива от над 1 метър.

Преминахме протока между двата острова и достигнахме острова Карп. В далечината се виждаше хотелския кей. На него се виждаха хора внимателно фотографиращи ято накацали птици. Между палмите по брега вече се прокрадваше и гледка към луксозните бунгала. На брега бяха поставени няколко шезлонга, а на клоните на едно дърво висеше люлка. Стори ни се изключително спокойно място, носещо душевен мир дори и в нашите клатушкащи се каяци.

Акостирахме на брега до кея и след малко лутане намерихме ресторанта на комплекса. Персоналът вътре ни гледаше като корабокруширали диваци. Докато те бяха облечени в спретнати униформи, ние изглеждахме страшно дрипави – нахлузили мокри тениски и къси гащи, от които капеше вода. Изгорели от слънцето с петна от крем по лицето, с крака, целите покрити с пясък, лепкащи от солената вода. Все пак въпреки външния ни вид бяха добри и ни разрешиха да налеем тубата с пречистена вода от диспенсъра за гости.

Островно разочарование

Уморена, Люси се надяваше да ни позволят да разпънем палатките и да пренощуваме в някое ъгълче от курорта. Не можеше, или по-скоро не искаше, да си представи обратното плаване от поне още час до другия остров. Аз бях скептично настроен и я оставих тя да се черви като пита за разрешение. След като служителите в ресторанта очаквано отказаха, лицето и се промени. Тя моментално намрази всичко в този комплекс. Не искаше да разгледа нито опънатите хамаци между палмите, нито шезлонгите по плажа. Заредена с енергия, която идва когато се ядосаш на някого, се качи на каяка си и започна да гребе към Залива на Костенурката.

Този път решихме да заобиколим острова без име откъм северната му страна. Бяха ни уверили, че морето е по-спокойно там. Слънцето вече залязваше и се виждаше, че непрогледната тъмнина не иска да ни изчака да се наплаваме. Аз бях уверен, че ще стигнем до Залива на Костенурката. От там бихме имали и най-добрата гледка към огненочервените залези, така типични за островите в Тихия Океан. Колкото повече приближавахме целта обаче, толкова повече вълните напираха да ни залеят. Каяците отново се залюляваха заплашително. Обтегнати от случилото се през целия ден, нервите на Люси не издържаха и за всеобщото спокойствие реших да се върнем на плажа, на който почивахме по-рано.

Краят на един уморителен ден

Пристигнахме там достатъчно рано да видим къде си опъваме палатката. Надухме дюшеците и капнали от умора, зачакахме нощта да отмине. Все още не можехме и да предположим какво ни очаква на следващия ден.

Следва продължение…

Как да не се подготвяте за отплаване с каяци в Тихия Океан

Животът на тропически остров – една отдавна бленувана загадка за човек като мен, прекарващ времето си на три-четири квадратни метра в споделен офис. Отдаде ми се възможност да купя билети за мен и приятелката ми Люси до островна държава, за която не подозирах, че съществува – Палау. Държава с почти постоянна температура от 28 градуса, една от най-добрите дестинации за гмуркане в света, но и държава, която не е особено популярна поради липсата на туристическа инфраструктура. Едно от нещата които му хрумна да правим за 2 седмици, е да се впуснем в  приключение с каяци между няколко от стотиците острови, нощувайки под палмовите дървета на плажовете, които намерим. Романтично звучи, нали?

Започнахме подготовката няколко месеца преди това – с едночасово лятно гребане с каяк на Панчарево. Стори ми се доста лесно и приятно след като безпроблемно успяхме да обиколим язовира неколкократно. Започнах и да чета историите на хора, които са каякували по тези места, някои от тях без особена подготовка. С добро планиране какво би могло да се обърка? Оказа се, че доста неща…

Идеята беше да прекараме 5-6 нощувки с каяци като за да спестим пари, избрахме една не много популярна за това компания – MAML Diving, специализирана главно във водолазните екскурзии. Общувайки си със собственика Такаши, той се съгласи да купи два едноместни каяка, които да са по-пригодни за дълготрайни пътувания. За стартиране избрахме остров Пелелиу, на 30 километра от икономическата столица на Палау – Корор, където кацахме. Гледайки на картата, областта около Пелелиу е осеяна с дузина островчета на сравнително късо разстояние един от друг. Идеалният план за плаване би било да обиколим най-красивите там, да отидем в световно известното езеро с медузи (JellyFish Lake) и да се наслаждаваме на тропическия рай.

На място в Корор, Палау

Уви, пристигайки в офиса на компанията MAML, някои от плановете почнаха да се пропукват като сапунени балончета. Оказа се, че езерото с медузите е затворено поради значителното намаляне на главната забележителност в него – медузите. Макар и да изглежда близко до много острови наоколо, има опасни течения, които правят плаването до тях трудно постижимо, особено за неопитни мореплаватели като мен и Люси. Отделно и идеята ми да се гмуркам от Пелелиу се оказа невъзможна, защото в момента нямало достатъчно туристи и не поддържали наличност на кислородни бутилки и оборудване. Така и планът ни за няколко нощувки се съкрати до една на Пелелиу в къща за гости и една на плаж на остров наблизо.

Тръгването от Корор беше рано. Местните от компанията натовариха каяците на моторната лодка, която щеше да ни отведе на първото ни Тихоокеанско приключение. Самата моторница беше пригодена главно за водолазни експедиции и като се качих на нея се почувствах не на място – всички туристи наоколо бяха вече с неопреновите си костюми, готови да влизат в дълбините на океана, за да търсят акули, мантии и други странни морски същества, а ние бяхме по къси гащи и тениски. С нас си носихме и целия багаж – куфар и 2 туристически раници, в които бяхме напълно екипирани за поне една седмица – с палатка, спални чували, хамаци, туби за вода, лиофизирана храна, фенерчета, газово котлонче, фотоапарат и три лещи, кутия за подводни снимки, триножник.

Капитанът на лодката запали двата двигателя и запърпори из залива на Корор. След няколко минути вече бяхме в открито море, далеч от рифовете, заобикалящи главният остров, където се намира столицата и успях да усетяпълната мощ на двигателите – лодката подскачаше по вълните, а всички в нея подскачахме по пейките. Тъй като сме в тропиците, и дъждът не ни подмина. Беше краткотраен, но едрите капки се забиваха със злоба по всяко незащитено от дъждобран място.

Пелелиу

След един час вече бяхме на пристанището на Пелелиу. Грееше слънце. Първото нещо, което видяхме, слизайки на пристана, бяха 2 бараки и много растителност. Буквално бяхме в дивото. Накъдето и да се обърнеш, имаше кокосови палми и огромни дървета. Всичките високи, станали такива, борейки се за светлина.

Няколко мързеливи лелки ни гледаха с любопитство от административната сграда наблизо. Къщата за гости, която бяхме резервирали, се оказа едно симпатично бунгало до пристанището. Упътиха ни откъде да си купим  туристически пропуск – още един начин, по който държавата взима пари от туристите, един от многото както щяхме да разберем по-късно. Едричката жена на средна възраст, която разписва и раздава задължителните хартийки, говореше доста ограничен английски. Като и споменах, че организираме плаване с каяк, останах с впечатлението, че тя за първи път става свидетел на такова занимание. Замисли се за около две минути в коя категория пропуск да ни включи. След като платихме бързо разбрахме, че при нея няма подробни карти на местността, както и че н може да ни помогне с нищо. Въпреки че е живяла през целия си съзнателен живот в Пелелиу, си нямаше представа къде може да се къмпингува. Решихме да потърсим друг източник на информация.

Втората Световна Война по средата на Тихия Океан

Тук е мястото да вметна, че Палау е била територия, асоциирана към САЩ и английският е все още официалният език на страната. Като главен виновник за това е Тихоокенаската битка за Пелелиу през Втората Световна Война между япоските и американските сили. Разрушенията са били грандиозни. Над 12 хиляди човека са намерили края си само в Пелелиу, а от многобройните бомбардировки на острова почти не е била останала растителност. Свидетелства за битката има навсякъде и до днес.

След кратка почивка и обяд тръгнахме на разузнаване и провизии до близкото селце, на 2 километра разстояние. Отляво на пътя ни очакваха няколко японски бункера, които посрещали с картечни откоси нахлуващата американска флота. Люси се зарадва на “хавайските” цветчета, които се показваха навсякъде сред развалините. Влязох за кратко и в една от пещерите, използвани от японците за склад на боеприпаси. Табелката отпред ме уверяваше, че през 2001 година, почти 60 години след войната, сапьори са обезопасили района от неизбухналите взривове.

Наблизо имаше и училище за сапьори, изградено с финансовата помощ на Австралия. На няколко стотин метра пък ни очакваха и оръдия и танк. Като победители САЩ са успели да поставят навсякъде табели, описващи колко лоши са били японците и колко героични са били американците. Ироничното е, че в момента масово туристите по тези места са японци, които не говорят английски и не могат да ги прочетат. Някои от тях идват, за да почетат отдавна загиналите си роднини.

Едновременно с това природата се е погрижила да скрие всичките гадни тайни под слой ръжда, зелени лиани и палми. Успешно е замаскирала околността сякаш нищо не се е случвало и нищо няма да се случи повече.

Островитянски живот

Местните хора са много ведри и поздравяват отдалече. Шофьорите на всяка преминаваща кола ни махаха. Един дори ни качи на стоп. Времето за тях  е относително понятие.

Работниците, които срещахме по пътя, често се излежаваха под сенките на някоя палма. Влязохме в селото жадни и изтощени от напичащото слънце. След малко лутане открихме и най-големия супермаркет – в приземния етаж на недовършена семейна къща. Продаваха вода, японска и американска бира и някаква храна – изборът беше между спагети, нудъли, сосове с кетчуп и някакви съмнителни меса в консерви.

Открихме по трудния начин, че газ за туристическите котлони, разпространени най-масово в Европа, никъде не се продава, а по разбираеми причини не бяхме взели такава със самолетите. Така се наложи да си купим и едно котлонче от местните, което не беше компактно, но ни служеше безотказно до края на пътуването. На излизане от магазина видяхме струпани чехли пред вратата.

След малко наблюдение разбрахме, че всички островитяни се събуват, за да не цапат пода на магазина. Стана ми малко гадно, че сме такива недодялани “континентяни”, но си взех бележка за в бъдеще. Вече по-оптимистично настроени за къмпингуването се върнахме до бунгалото, за да направим последните приготовления.
И така до следващия ден, когато всичко се обърка.

къщите в Пелелиу

островните цветя в Палау

залез в Пелелиу

Антената, приемаща интернет от Корор.

разбит самолет в Пелелиу

Продължението… ден 2