Титикака и тайните, които крие
Пуно, Перу, 5:00, 02 декември
В 5:30 се събудих, схванат в автобуса, който се оказа, че пристига в моята дестинация – Пуно. Слънцето беше изгряло от няколко минути. Слизайки от рейса, почувствах сутрешния студ на тази височина – над 3800 метра.
На автогарата веднага ме заобиколиха агентите, предлагащи различни туристически обиколки и хотели. Те са толкова типични за Латинска Америка, че отдавна съм свикнал с тях. Примирих се с един от по-настоятелните и другите се отдръпнаха от колегиалност. След кратка консултация разбрах, че началният ми план да спа на остров в Титикака и да се върна на следващия ден с влака от 8 часа няма как да се осъществи. Човекът ми показа брошурите и ми обясни, че островът, на който се спи, е на 2 часа път от брега и няма как да стане. А тъй като нямам време и на следващия ден ще трябва да съм в Куско, защото по-следващата сутрин започва похода до Мачу Пикчу … ех, ще трябва да се примира с една нощ в малкото Пуно. Платих капаро от 10 сола и се разбрахме да ме вземат от центъра за еднодневната обиколка.Хванах едно такси, което ме закара до центъра. Оказа се много чаровно място – чисто и добре поддържано. Камбаната на централния храм заби 6 пъти, отбелязвайки точния час. Единствените хора на площада бяхме аз, групичка от 4 момчета, туристи като мен и двама лъскачи на обувки.
На автогарата веднага ме заобиколиха агентите, предлагащи различни туристически обиколки и хотели. Те са толкова типични за Латинска Америка, че отдавна съм свикнал с тях. Примирих се с един от по-настоятелните и другите се отдръпнаха от колегиалност. След кратка консултация разбрах, че началният ми план да спа на остров в Титикака и да се върна на следващия ден с влака от 8 часа няма как да се осъществи. Човекът ми показа брошурите и ми обясни, че островът, на който се спи, е на 2 часа път от брега и няма как да стане. А тъй като нямам време и на следващия ден ще трябва да съм в Куско, защото по-следващата сутрин започва похода до Мачу Пикчу … ех, ще трябва да се примира с една нощ в малкото Пуно. Платих капаро от 10 сола и се разбрахме да ме вземат от центъра за еднодневната обиколка.Хванах едно такси, което ме закара до центъра. Оказа се много чаровно място – чисто и добре поддържано. Камбаната на централния храм заби 6 пъти, отбелязвайки точния час. Единствените хора на площада бяхме аз, групичка от 4 момчета, туристи като мен и двама лъскачи на обувки.
Отстрани на центъра обаче стояха около 100 жени, облечени напълно еднакво по традиционния за Перу начин – много пъстроцветно, със зелена пола, бяла блуза, шапка с две цветенца и дисаги от розов плат.От разговора с един шляещ се гражданин разбрах, че тези жени чакат да ги вземат за работа по програма на правителството, чрез която получават около 100 сола (50 лева) месечно. Оказва се, че поради некадърното управление и перманентна криза, предишните три класи – бедна, средна и богата, са се трансформирали в две – много бедна и много богата.Безработицата в Пуно е огромна.
В 7:30 вече бях в лодката, пътуващ към първите острови – Урос. Езерото е безкрайно и Боливийският бряг не се вижда. След половин час стигнахме до най-интересната, странна и досега съществуваща култура, която съм виждал до този момент. Слязохме от лодката и се настанихме в полукръг върху една тръстикова пейка.
Плаващите острови Урос са изкуствени и изградени от стари корени, събрани на едно, върху които е поставен слой тръстика. Върху целия остров, голям около 200 квадратни метра, са построени малки колибки пак от езерната тръстика. Цялата платформа плава в езерото, закотвена с едно въже.Оказва се, че всяко семейство си строи такъв остров за около 9-10 месеца, на който живее и отглежда децата си. В близост има два острова за начални училища и един за поликлиника, където лекари от Пуно идват всеки ден да работят.Още по интересно ми стана като ни разказаха, как когато някое семейство се скара със съседите си, откотвя острова си и го мести на друго място. Има решение и за лошата тъща – ако досажда много, мъжът в семейството взима един голям трион и отделя частта с къщурката и надалече. Веднъж в годината семействата съединяват няколко платформи и правят футболно първенство. Единственият признак, че тук научния прогрес не е останал незабелязан, са слънчевите панели, даващи ток. Местните се къпят в езерото, чиято постоянна температура е 14 градуса.
Плаващите острови Урос са изкуствени и изградени от стари корени, събрани на едно, върху които е поставен слой тръстика. Върху целия остров, голям около 200 квадратни метра, са построени малки колибки пак от езерната тръстика. Цялата платформа плава в езерото, закотвена с едно въже.Оказва се, че всяко семейство си строи такъв остров за около 9-10 месеца, на който живее и отглежда децата си. В близост има два острова за начални училища и един за поликлиника, където лекари от Пуно идват всеки ден да работят.Още по интересно ми стана като ни разказаха, как когато някое семейство се скара със съседите си, откотвя острова си и го мести на друго място. Има решение и за лошата тъща – ако досажда много, мъжът в семейството взима един голям трион и отделя частта с къщурката и надалече. Веднъж в годината семействата съединяват няколко платформи и правят футболно първенство. Единственият признак, че тук научния прогрес не е останал незабелязан, са слънчевите панели, даващи ток. Местните се къпят в езерото, чиято постоянна температура е 14 градуса.
Бях много щастлив да разбера, че всъщност е възможно да спа на Урос. Изглежда в Пуно не са били осведомени или са го премълчали, но няколко семейства отдават колибки на туристи. Говорих с една от жените, продаващи артесания, и тя ми каза, че ще ме чака на връщане от пътуването ми.
Нашата група замина за следващата дестинация – островът Такиле, най-големият в перуанската част на езерото Титикака, чиято най-висока точка се издига на 4050 метра надморска височина. Самият остров не е нищо специално – скалиста пустош, разнообразена тук там с някое високо дърво. Пространството, пригодно за земеделие, е терасирано. Забележителното тук обаче не е природата, а културата. Местните хора са запазили древните си странни обичаи. В острова няма предприемачество и дребен бизнес, няма хотели. Цари социализъм. Няколкото малки магазинчета са собственост на цялото общество. Всяка седмица се редува различно семейство, което ги управлява. Има и няколко ресторанта, но идващите туристи не могат да си изберат къде да отидат. Президентът на острова показва на идващите групи къде да отидат.
Стана обяд и седнахме в указаното ресторантче. На целият остров изборът от меню е един и същ – риба или омлет. Все пак беше вкусно. Докато хапвахме, нашият гид ни разказа повече за културата тук. Местните си имат „дрес код”, според това в какво настроение са. Според цвета на дрехите им може да се разбере дали се чувстват добре или не. Всички носят и едни смешни шапки с пискюл, който е особено важен за тази култура.Децата, от разждането си до пет годишна възраст, носят едни и същи дрехи (пола, жилетка и папка), независимо от това какъв пол са. Единственото, по което могат да се различат е цвета на пискюла.Отделно бащите шият и плетат дрехи за дъщерите , а майките – за синовете. За това ми беше странно как има мъже, ходещи по острова плетейки, докато жени зад тях изкачваха с големи и тежки торби стръмния хребет. Момичетата ухажват момчетата, а не обратното, и това не може да става по всяко време – има само 3 партита в годината, когато е разрешено. Разводи не съществуват и за това, след като една двойка се хареса, живее заедно няколко години заедно преди да се ожени. А харесването се показва с обръщане на пискюла на определена страна след като са те заговорили. Същият този пискюл показва дали си зает или свободен за нова връзка.
Културата на остров Такиле е много странна. Може би заради многото идващи туристи я почувствах негостоприемна. Хората тук заключват къщите си, затъмняват прозорците и като цяло странят от новодошлите. Не се вижда стандартната отвореност и жизнерадост на латиноамериканците. Нито пък усетих щастието им от социализма и общата собственост. Според мен цялото Такиле е доста прехвалено.
Стигнахме до лодката, чакаща ни на другия брях на Такиле, и се запътихме наобратно към Пуно. Гидът няколко пъти ме питаше дали съм сигурен, че искам да ме оставят на островите Урос, а аз нямах търпение да стигна дотам. Отделеният половин час при идването определено не е достатъчен. Направи ми лошо впечатление, че в повечето туристически групи, туристите сядат, слушат каквото им се казва като задължителна лекция и си заминават. Без да говорят с някой местен, без да се опитват да вникнат в местната култура. Това е и причината аз да се опитвам да избягам от такива групи.
След час и половина нашата моторница ме остави на един от плаващите острови Урос и седнах да чакам. Един мъж скоро дойде с една дървена лодка и гребейки ме откара до неговата гостоприемна. Запознах се с цялото му семейство – той се казва Хуан и с жена му имат две деца – момче и момиче.
Настаниха ме в колибката за гости и Хуан ме разходи с лодката си наоколо. През цялата вечер разговаряхме с него и със семейството му, а аз не можех да повярвам на щастието си да бъда сред тези хора.
Преди 400 години, при идването на испанците, група индиянци не са били съгласни да слугуват и за това навлезли вътре в езерото и започнали да живеят в построените от тях плаващи острови. И до ден днешен говорят техния език аймара, звучащ ми малко на японски. „Здрасти”, преведено на аймара е „камисараки”. През по голямата част от историята си са се препитавали от риболов. Уловът са го заменяли срещу картофи, плодове, зеленчуци и други стоки от брега. Така било докато един професор не дошъл преди 50 години. Представлявал мисия на християни – евангелистите.В началото го приели недоверчиво, но той останал да живее сред тях и малко по малко, научавайки местния език, започнал да им влияе. Научил ги как да привличат и посрещат туристи, как да правят сувенири. Препоръчал им да слагат по една сламена глава на края на типичните сламени лодки, за да са по-интересни. С него дошла и религията на евангелистите, които построили първото начално училище. До този момент никой не е бил образован, никой не говорил испански. Хората нямали божества, а вярвали в природните сили – водата, дъжда, слънцето. Така с времето започнали да идват групи с туристи. Дошли няколко филмови екипа, правещи документалистика, която популяризирала това място. Един японски студент пристигнал да изучава културата им като живял във всяко семейство по няколко седмици. Те го наричали „Червеното лице”, тъй като при идването си изгорял страхотно от слънцето. Така местните малко по малко започнали да живеят по-добре и поради това уважават много посетителите си. Контрастът с острова Такиле е очебиен.
След час и половина нашата моторница ме остави на един от плаващите острови Урос и седнах да чакам. Един мъж скоро дойде с една дървена лодка и гребейки ме откара до неговата гостоприемна. Запознах се с цялото му семейство – той се казва Хуан и с жена му имат две деца – момче и момиче.
Настаниха ме в колибката за гости и Хуан ме разходи с лодката си наоколо. През цялата вечер разговаряхме с него и със семейството му, а аз не можех да повярвам на щастието си да бъда сред тези хора.
Преди 400 години, при идването на испанците, група индиянци не са били съгласни да слугуват и за това навлезли вътре в езерото и започнали да живеят в построените от тях плаващи острови. И до ден днешен говорят техния език аймара, звучащ ми малко на японски. „Здрасти”, преведено на аймара е „камисараки”. През по голямата част от историята си са се препитавали от риболов. Уловът са го заменяли срещу картофи, плодове, зеленчуци и други стоки от брега. Така било докато един професор не дошъл преди 50 години. Представлявал мисия на християни – евангелистите.В началото го приели недоверчиво, но той останал да живее сред тях и малко по малко, научавайки местния език, започнал да им влияе. Научил ги как да привличат и посрещат туристи, как да правят сувенири. Препоръчал им да слагат по една сламена глава на края на типичните сламени лодки, за да са по-интересни. С него дошла и религията на евангелистите, които построили първото начално училище. До този момент никой не е бил образован, никой не говорил испански. Хората нямали божества, а вярвали в природните сили – водата, дъжда, слънцето. Така с времето започнали да идват групи с туристи. Дошли няколко филмови екипа, правещи документалистика, която популяризирала това място. Един японски студент пристигнал да изучава културата им като живял във всяко семейство по няколко седмици. Те го наричали „Червеното лице”, тъй като при идването си изгорял страхотно от слънцето. Така местните малко по малко започнали да живеят по-добре и поради това уважават много посетителите си. Контрастът с острова Такиле е очебиен.
Говорихме си и за политика. Хуан хвалеше бившия перуански президент с японско потекло – Алберто Фуджимори (управлявал 1990-2000), тъй като той се е интересувал от населението и идвал няколко пъти в областта да разбере проблемите им. От това време са и слънчевите панели, за които в момента Хуан не може да купи батерия и се осветляват вечер на срещи. (Този президент всъщност напуска след корупционен скандал през 2000 и се укрива в Япония. Чак през 2007 е екстрадиран обратно в Перу. Доколкото разбрах в момента дъщеря му е в политиката и евентуално ще се кандидатира за президентското място.)
По време на вечеря заръмя дъжд. Погледнах навън и видях най-красивата дъга в живота си – двойна и пълна от край до край. Изтичах навън и се качих на наблюдателницата, която ползват за комуникация между островите.
По време на вечеря заръмя дъжд. Погледнах навън и видях най-красивата дъга в живота си – двойна и пълна от край до край. Изтичах навън и се качих на наблюдателницата, която ползват за комуникация между островите.
Слънцето залязваше, което придаваше на небето още по-впечатляващ вид.Последните лъчи даваха златист вид на заобикалящите ме острови.
След малко се стъмни и в далечината се виждаха светлините на града. Легнах си, завит с 6 одеяла и топлещ се на двете запалени свещи в стаята. Заспах с усмивка. 
